"Илюзията за смъртта умира, но не и Животът."

Азът се пита: "Но как да постигна това, което съм? От много отдавна водата ми е до носа, но ще я оставя ли да ми мине над носа? Сега не е по-късно. Сега трябва да е тук. Само в силата на сега е подстройката най-свéта."

Да. "Илюзията за смъртта умира, но не и Животът." Така е. Как да убия това, което знае по-добре от мене дали да ми остани водата под устата или да мине над носа? Не ме съветва. Не се обажда. Знае и си кюта. Какво го е грижа за един аз, който никога няма да знае дали иска? Какво иска да иска? Какво иска да не иска?

Един аз-фантом между фантомите на времето си, хленчиво според периодите си. Как да се опази един аз, открил, че смъртта е илюзия? Това е края му. Началото си не познава. Никога не е бил, не е, няма да е. Живот е. Където е Живот, няма място за смърт.