този влак "Момент сладост"

Бленувам за безусловното щастие в отсъствието на щастлив или нещастлив. Бленувам за безусловното щастие закътано от един път луд от щастие, друг път луд от нещастие. Мисля си: Как де се постигне абсолютната непресъственост на душата, коята по някога е съзнателно "аз съм", по някога е несъзнателно "аз съм света"? Казвам, че тя се бори храбро според условностите на собствените си състояния - така силна, така слаба.

Ах. Тази така красива дума за така китено нещо, изписана с буквите д у ш а -- от които пък излизат други думи, по-малко красиви? Д-ева У-ши Ш-антава А-така. Описвам я. Пея ú сладко песни. Люляя я до заспиване в мислите ми. Стихувам ú най-любовните ми редове. Къпя я в молитвите ми. Зная как е тя, без да съм я виждала. Не ми се е мерва дори за миг през несвършващото ми блудене по нея..., но зная как е тя!? Тя е като картината в пустинята. Без вода останала, зървам я така близка, моята душа, моя извор. Само две малки крачки и съм при нея. В жаждата ми нозете ми имат сила. Гоня я не от мене, а към мене. Но дали тя ме иска или прогонва по-далече и по-далече? Още малко и ще я настигна. Вярвам си в лъжата. Дали тя иска да ме приближи и прегърне? Това не питам. Искам я за мене - жадната - жадна за мене самата.

Зная я се без да се зная. Но има ли някой, който да ми покаже моето знание? Кой да го стори? Напразно за него би било усилието да ме покаже на мене самата. Би ли имало място за него в мене, знанието - едно знание без да се знае? На празно за мене да искам да се зная. Не е условие, за да съм пълноценното знание, пораждащо усет за знание на никого нужно. Дори и за мене ненужно.

Каква утеха! Животът не е условие за цел, не е цел с условия.
Лекота.
Наслаждение.
Без сладост е наслаждение. Ей така. В момента.
Няма спомен от сладост.
Не става сладост за бъдеще. Само момента е сладост.
Сладост. Сладост. Сладост. Момент сладост.
Момент сладост.
Момент сладност.

И ако ти кажа, че този влак "Момент сладост" не спира, би ли искал(а) да слезнеш на спирката "Момент сладост"?

една слънчева мечта-звезда

Днес, неделя, 12.07.2009, при нас слънцето изкача от облачната постеля за по-късо или за по-дълго, но не топли. Лятото в същност все още не идва. Вятърът е много хладен. Не остава на спокойстиве. Твърде свежо е. Дните завършват с дъжд, силна бриза и дори мъгла. Валя и свяг по високото. Пресата пише за лятна почивка, но не върви да се говори за плаж. Сладоледът не идва на мода тези дни.

Птици все още пеят на малките си.
Кукувицата се обажда сутрин.
Косът не остава назад.
Красиви пеперуди във валс по обяд.
Малко го танцуват.
Няма вихри от летящи насекоми.
Няма оси, да строят гнезда
под покрива на къщата...
Но няколко дни тук
оса уби за минути човек...

...Затоплянето на климата задължава и лятото да се нагови по него. Испанското правителство се е загрижило за лозята на страната. Най-голямият винен продуцент в света! Пустинята вече е ‘приплувала‘ Средиземно море. Много слънце. Гроздето зрее бързо. Не стига за качествено вино. Мисли се да качват лозите на по-високото, по склоновете.

В Африка вече градините с боб се местят в планината. Много е горещо за него в полето. Парцелите горе стават все по-малко, кандидатите за тях повече.

Говори се да се измени диетата на суха храна за добитъка. Царевица и леблибия или соя произвежда много газ. Да се замени със зърно и ленено семе.

До 2050 година трябвало да се намали половината на газта, задушаващ Земята.
Как? Всеки мисли, че неговото производство на отрова не е нищо в сравнение с тази на другите. “Аз съм в ред. Да му мислят съседите, дето ме тровят. Пък сега съм и държава в развитие. И аз искам да стигна стандарта на забогатяване като на опадащата Америка, като на Европа, с крехкото здраве. Че те едва се крепят в последните мършави економически месеци, не ме тревожи. Че те произвеждат само повече безработица, също не искам да зная. Богатите почват да обедняват, но искам да съм като тях. Че мога като този или онзи да свърша с бяла риза и оковани ръце в затвора е едно много далечно бъдеще за мене. Сега трупам и искам по-бързо да трупам. Ще мра със световното население от задушаване, но не се отказвам от профита ми.“ ... Каква логика на държавници от страни като Китай, Индия, Бразилия, южна Африка и други кандидати за постигане на грешните грешки на развития Запад!!!!!!!

Не им завиждам. Както и да живея в момента не желая да съм на мястото на когото и да е. Да съм един Обама, един фермър като Буш, един спомен за Майкъл Дже... с миналото му на злоупотреба с деца-момчета, един Федерър с неутолимата му алчност за победа, да съм и другите по четерите краища на земята в добро и в лошо... Не! Не бих желала да разменям с тях.

Но имам мечти. Слънчеви мечти. Мечтая да живея в развитата епоха на безплатната слънчева енергия. Покривът на всяка сграда да е собствения си източник за отопление, осветление и гореща вода. Всяка сграда да се проветрява с канадски канал. Колите да са с електромотори, зареждани от слънчева енергия. Изхабените води да се преработват с помощта на слънцето и пак да тече питейна вода от чешмата.

Биологичните храни да са достъпни и то на изгодни цени за нормалното изхранване на световното население. Те да се разпределят равноправно между всички хора без да се горят за отопление и да се хвърлят в реките.

Мечтая човечеството ‘да схване‘ какво е то по природа. Мечтая да се разбере от всеки, че е само абсолютен Живот с несвърщващ край на релативното изпитание за живот. Мечтая да не се водиме по сляпата вяра: ‘роден за умиране‘ във времената на времето, а ‘да осъзнаеме‘, че сме непокътнатия от стигма Живот. Така разделено погледнато, няма да се осъществи МОЯТА мечта.

Мечтая и слушам как косът пее на това дърво, после пък на другото и се отдалечава от мен. Утопия-мечта! Ах! Спри! На хората не е писано да се бъркат в божите работи... иначи той си пати от многото ум. Както и сега. Помага си да се затрие по-бързо от земята. Дано да не успее!

А колкото до слънчевата ми мечта-звезда. Нея ще преживея. Не като Сайлънс, но ще я приживея. Съзнанието через каквото и да е - остава да се изпитва като съзнание. И само това се брои без да се брои. But following the Sun...

“...no time to talk...“

Stay in alive! It's right.

Well, you can tell by the way I use my walk,
Im a womans man: no time to talk.
Music loud and women warm, Ive been kicked around
Since I was born.
And now its all right. its ok.
And you may look the other way.
We can try to understand
The new york times effect on man.

Whether youre a brother or whether youre a mother,
Youre stayin alive, stayin alive.
Feel the city breakin and everybody shakin,
And were stayin alive, stayin alive.
Ah, ha, ha, ha, stayin alive, stayin alive.
Ah, ha, ha, ha, stayin alive.

Well now, I get low and I get high,
And if I cant get either, I really try.
Got the wings of heaven on my shoes.
Im a dancin man and I just cant lose.
You know its all right. its ok.
Ill live to see another day.
We can try to understand
The new york times effect on man.

Whether youre a brother or whether youre a mother,
Youre stayin alive, stayin alive.
Feel the city breakin and everybody shakin,
And were stayin alive, stayin alive.
Ah, ha, ha, ha, stayin alive, stayin alive.
Ah, ha, ha, ha, stayin alive.

Life goin nowhere. somebody help me.
Somebody help me, yeah.
Life goin nowhere. somebody help me.
Somebody help me, yeah. stayin alive.

Well, you can tell by the way I use my walk,
Im a womans man: no time to talk.
Music loud and women warm,
Ive been kicked around since I was born.
And now its all right. its ok.
And you may look the other way.
We can try to understand
The new york times effect on man.

Whether youre a brother or whether youre a mother,
Youre stayin alive, stayin alive.
Feel the city breakin and everybody shakin,
And were stayin alive, stayin alive.
Ah, ha, ha, ha, stayin alive, stayin alive.
Ah, ha, ha, ha, stayin alive.

Life goin nowhere. somebody help me.
Somebody help me, yeah.
Life goin nowhere. somebody help me, yeah.
Im stayin alive.

придружава априлска бяла нощ

Защо ли? Защото ми хареса. Ей така!

а question of balance

The song Melancholy Man from the album A Question Of Balance.

Lyrics:

I'm a melancholy man, that's what I am,
All the world surrounds me, and my feet are on the ground.
I'm a very lonely man, doing what I can,
All the world astounds me and I think I understand
That we're going to keep growing, wait and see.

When all the stars are falling down
Into the sea and on the ground,
And angry voices carry on the wind,
A beam of light will fill your head
And you'll remember what's been said
By all the good men this world's ever known.
Another man is what you'll see,
Who looks like you and looks like me,
And yet somehow he will not feel the same,
His life caught up in misery,
he doesn't think like you and me,
'Cause he can't see what you and I can see.

When all the stars are falling down
Into the sea and on the ground,
And angry voices carry on the wind,
A beam of light will fill your head
And you'll remember what's been said
By all the good men this world's ever known.
Another man is what you'll see,
Who looks like you and looks like me,
And yet somehow he will not feel the same,
His life caught up in misery,
(Melancholy man) he doesn't think like you and me,
(Very lonely man) 'Cause he can't see what you and I can see.

I'm a melancholy man,
(When all the stars are falling down)
that's what I am
(Into the sea and on the ground,)
All the world surrounds me
(And angry voices carry on the wind,)
and my feet are on the ground
I'm a very lonely man,
(A beam of light will fill your head)
doing what I can
(And you'll remember what's been said)
All the world astounds me
(By all the good men this world's ever known.)
and I think I understand
That we're going to keep growing, wait and see.

(When all the stars are falling down)
I'm a melancholy man
(Into the sea and on the ground,)
That's what I am
(And angry voices carry on the wind,)
All the world surrounds me
(A beam of light will fill your head)
I'm a very lonely man
(And you'll remember what's been said)
Doing what I can
(By all the good men this world's ever known.)
All the world astounds me and I think I understand
(Another man is what you'll see,)
That we're gonna keep growing
(Who looks like you and looks like me,)
Just you wait and see
(And yet somehow he will not feel the same,)
Oh, believe me, believe me, believe me!
(His life caught up in misery,)
I'm a melancholy man...
(he doesn't think like you and me...)

априлска бяла нощ

Не се кахъри по глупостите, защото и те имат своята истина макар да не е истина, а лъжа. Тук не мога повече да пиша, защото пълната контрола на аза се върна и контролира мисълта, която не може повече да тече свободно без задръжки и поправки на думите.

Жалко. Беше приятно дори на български да си говоря без да разбирам какво излиза, но беше логично, което е нелогично с контролата. С контрола излиза нещо съвсем друго като без контрола. С контрола е по-малко и по-бедно преди всичко някакси невярно, а мислено и премисляно, сто пъти в устата въртяно докато излезне какво би трябвало, но не е чисто.

Не е чисто, а прано от разума докато стане бяло да свети на слънцето като неопетнено. Но неопетненото е много петнено дори и мръсно, защото мислено и премисляно. И така нищо не става като стане азът. Само се бърка в работите, които не познава, но иска да контролира, за да са по-красиви от колкото са. И бърка всичко, което е било право и истинско, но според него е право кривото и криво правото и ето ни пак на смета.

Петелът пее, но кой иска да знае че той знае всичко. Казва се, че човекът знае макар че не може да пее на време. Това не е грижа на петела. Той си пее когато е за пеене. Мълчи когато е за мълчене. Не си напъва ума да мисли дали е за песен или не.

Само от него бих могла да наума нещо, но не искам. Мисля се за повече от един петел, защото главата ми е по-голямо от неговата. Има повече съдържание, но дали то е по-качествено не се знае точно. Не пея когато се пее, а си пея когато искам дори да не е времето за песен. Дали това е повече или по-малко не зная, но е объркано.

Заспала съм съвсем будна, а когато съм будна съм съвсем заспала. Казва се, че нито съм будна нито заспала, но изпитвам ‘будна и заспала‘. Важното е че не съм будна не съм заспала, но не го разбирам с повечето ми ум от този на един петел. И той не го разбира, но е винаги на време с това което е за правене. А аз тичам подир мене да съм на време да не се изпусна и все се изпускам, защото правя по моето ми искане, а то не е нито по искане нито по не искане. А каквото не разбира какво е това нито по искане нито по неискане, не разбира какво е искане когато е неискане. Не разбира неискане когато е искане и е винаги на време без да брои часове по времеметър.

Жалко че не мога да пиша както си говоря плавно без задръжки и контрола без разбиране и въпреки това разбрано и казано. Не върви, защото искам. Като не искам, иска да върви и върви от самосебе си, защото не се намесвам в неща които не са за пеене от мене. Добре е като се отприщи контролата.

Действително по-широко и по-добре изглежда, но е все същото съзнание, което няма граници по себе си а само се чувстват такива граници, където не са. И това е добре, за да се изпита малко и много. Много не е малко. То не знае нито много нито малко, но е повече от малко, защото има един, който сравнява нещо, което е нито нещо нито нищо и това е сравнение спрямо друго нещо, което не е същото нещо от предишното друго.

Харесва ми че е е неограничено, без граници и че е несравнимо с едно нещо или с повечето неща. че няма конкуренция за него спрямо друго и че друго няма конкуренция спряма него, че няма едно или две. Може би ми харесва защото не чувствам борба с мене си или борба с другиго и това ми дава чувството за сигурност, която е така съществена за аза.

Страхът не е с тази система на разбиране макар че има страх спрямо едно куче или само едно жеко. Веднага зная какво да се прави, но не ме страх в най-дълбокото, защото съм само аз. Това е мислено и не отговаря на това каквото е и което не може да се опише или да се спре, за да се анализира от мене, което не е нужно, за да е каквото е. Именно то няма страх, защото не е един, който би могъл да изпитва страх каквото няма врагове или приятели. Не го е страх. То е каквото е, спрямо себе си. Не може да каже какво е, но е винаги спрямо себе си.

Без сравнение не е нужно да правя приятели и оттам врагове поради приятелите си, които бързо могат да станат врагове. Опитвам се със сравнение да зная какво е враг какво приятел. Через тях се изпитвам какво мога да съм си - приятел или враг, но нито едното нито другото отговаря на това каквото съм. И като така то си остава само едно изпитание без оставане. Не пречи. Нито съм се изменила нито съм се накърнила. Не ми трябва приятел, защото не ме размножава. Не ме намалява. С враг също не се изменям, защото не ми казва нито нищо нито нещо да го зная или да го имам. Така се изпитвам като герой с геройства, но винаги като - сравнителна или приравнителна степен спрямо качество привишителна степен без да съм накърнен от качество и от количество.

Но имам едно предимство да опитвам едно и друго без да съм едното или другото. Не е нужно да държа едното или да държа другото. Тези противоречия се менят без да ги питам без да ме питат. Идват, отиват си, но аз оставам да изпитвам, което е в момента без да се гримя какво е то. Не го зная не го познавам не ме знае не ме познава, защото разлики не се броят, не се оттеглят, не се притеглят. Каквото знае разлика, знае и неразлика, но не прави разлика между разлика и неразлика и като така защо да се тормозя какво е право какво е криво. Различни са, но без разлика.

Разни и различни не са равни. Разни са много, но може да не са различни. Различни могат да са много, но са различни спрямо малкото, но не спрямо себе си. Каквото е, не е различно спрямо себе си, не е равно като на себе си. Като себе си е различно от себе си, защото са две за сравняване и за различаване, което е възможно, но невъзможно защото недейстително спрямо това, което няма спрямо себе си.

И като така пак сме на опашката, която чака на опашка да стане главата. Но нищо ново няма да види дали е главата или опашката. ТО не е ново. а само това което може да е без ставане и неставане. И това е болезнено да не се разбере от разумът, но като е в контрола и под контрола за да може да функционира в различаването на света, защото където има тела трябва да има и правила за тях за да не си стоят в пътя. Иначи има катастрофи, които нямат в същност значение, защото е привидно разделен свят.

Виждам умрели, но като е само каквото е, разликите не правят разлики на умрели и живи тела. Едно съзнание, едно тяло с безбройни телесни форми, неброими разуми, но само един такъв и това деление на едно единствено аз с разум и тяло е все още представа за мене какво съм и каквото не мога да кажа какво е то, защото казаното и неказаното не казва какво е каквото не може да се каже с думи или да се каже с мълчание.

За да се опише самото то, трябва да е в рамките на време. С описване във времетата на времето, не може да се каже какво е това ТО. Като се описва от мене представата за него, има време. С време и във време не се казва с думи или с мълчание каквото не е във време или невреме. Няма изход за каквото не е влезнало във вход да играе на ‘аз в света‘ на ‘като‘. Играта е самото ТО, но не е в играта. Само я поддържа привидно, защото без енергия няма и игра на представата за енергия.

Тялото иска да спи. Не може да се каже каквото не се казва с казване и с мълчание. Няма начало на този саморазговор с мене. Няма да го свърша и като така остава това каквото е без да се зная. Не е нужно винаги да зная или да не зная. Съм. Какво повече от това? Да зная какво съм, не би могло да бъде иначе. Бих станала пак една представа за мене и пак бих продължила да търся това, което не се намира в разликите на две неща.

“Бог не играе на зарове с Космоса!“,

защото това каквото е Бог не знае релативно, че съществува един Космос. Космосът също не може да си представи какво е това, каквото е Бог. Без второ, няма първо. А като няма първо, .........................

Ако това, каквото е Бог би започнало една игра с Космоса, Бог би станал нещо релативно и пак би трябвало да се търси нещо, което да е абсолютно, за да може да има представа за релативно станалия Бог. И това изказване може да се хвърли в коша за боклук. Не издържа изпита.

Това, каквото Е-Е стои винаги в центъра на интереса, независимо дали наука или духовност. Съзнанието търси да намери какво е това, каквото е Съзнание. То не е мързеливо нито в науката нито в духовността.

Който е против, знае какво е ‘за‘ и се бори против това ‘против‘, за да защитава това ‘за‘. Борба да не се загуби какво не е било - дуалност на аз-съмността. Или пък и борба на съзнанието да знае какво е това Съзнание.

Това, каквото е Създателят, си представя привидно да създава. Усетно създаденото е ‘създател създава създаваното‘. Природата му е това, каквото е Създателя - Създател-Създател. Може ли да се говори по това, каквото не може да се изговори? Може, но с никоя дума не се изговаря.

За да се описва това, каквото е Създател-Създател, трябва един усетен ‘създател създава създаваното‘, което в никакъв случай не може да опише това, каквото Е.

Това, каквото е Бог е всемощие. То е неговото безмощие. Преди да има усет за бог, не може да се избира да съм бог или да не съм бог. А усетната представа за бог не може да избира да е това, каквото е Бог или не.

Това, каквото е Бог не твори Бог. Представата му за бог, също не твори това каквото е Бог. С представи това, каквото е Бог не се размножава. Нито пък от есенцията на това, каквото е Бог се отнема за представите му за бог. Като няма вход в тази игра, няма и изход от нея.

Всяка теория е опит на съзнанието да разбере това, каквото не е за разбира с разбиране или с неразбиране. И така ще си остане. Това, каквото е Бог не може да се надмине, за да види какво е То.

Като няма кой да повдига това, каквото е Бог, то няма и нещо за повдигане. Без второ няма първо!!! Остава само чесането на езиците за мощност и немощност на това, каквото би било Бог.

Като в представата за това, каквото е Човекът всичко е възможно, защото невъзможно, може да се говори и за еволюция на съзнанието. Това не пречи, защото представата не изменя нито по количество нито по качество това, каквото е Човекът или Бог или ...

Който мисли да е човек, извън това каквото е Човек, говори за начало, последван от един край; за раждане и умирането на зароденото.

Как може Земята да се приема като нещо отделно и специално извън Космоса или дори в него? Само това, каквото ЗНАЕ, знае, че не може да не се знае. Ученото (учен учи изученото.) със знание и без знание не може да знае това, каквото знае, че не може да не знае.

Това, каквото е Живота не е това, което е представата му да е живо. Това, каквото е Живота нито има люлка нито няма люлка и е Живот. Усетът за живо му трябва люлка, почва, основа, защото е това, каквото е Живот, облечено като живо гниещо месо или дървесина или... По природа живото не е различно от това, каквото е Животът. И тази представа отива на бунището, но като няма какво да се прибавя, няма и какво да се изхвърля. Бунището не съществува.

Деца на Светлината ли сме или сме това, каквото е самата Светлина? Представата за светлина не може да е дете на това, каквото е Светлина. Това, каквото е Светлина не се разможава със светлинки-деца. Тя не свети и не прави или прави, за да е това, каквото е - Светлина. Не е за страх. И това е представа за това, каквото не се изрича. Какво облекчение за ума!!! Разтоварване на аз-съмността, която не е от никого товарина!!! Няма място, няма време за това, каквото нито идва от път, нито се прибира от път.

Съзнанието через форма не е подобно на друго съзнание. Без второ, няма първо. Процеси се усещат подобни, но като няма в действителност различие няма процеси и подобни такива.

Началото не е дошло с начало. Как да има край? Границата на усетното възприемане наричаме ‘начало‘. Няма релативен спомен, за да кажиме какво е пред началото.

И хаотично движещите се кварки са съзнателна форма. Съзнанието се изпитва и като украшение или като графит или като камък. Всеки опит не може да каже какво е това, каквото е Опитът като такъв. ТО само се пази от самото ТО. Лудост е релативно да си представям да зная, че съм, като абсолютно зная, че не мога да не съм. Хубава представа в която не съм!!!!

Като кажа Живот и Неживот, не казвам в същност нищо що се отнася това, каквото е. Те не са нито заедно нито едновременни явления. Пак паднах в клопката на различието и се опитвам от него да правя неразличие. Естествено е.

Еднаквото е най-ниската степен на сравнение. Еднакво, по-еднакво, най-еднакво. Това, каквото е, няма второ, за да е първо. Сравнение на аз-съзнанието не може да изрази това, каквото не е нито за сравняване нито за несравняване.

Учените знаят всичко, но по-голямото от всичко не могат да знаят по стечение на обстоятелствата. В представата може да се натрупва количество, но това, каквото е, не се натрупва. То никога не е разтрупвано, за да се натрупва в склад за лоши времена.

Да се говори за едноклетка или слон е забавно за съзнанието, но то винаги пада в клопката на лъжите си. Няма негово изказване, което би могло да каже каквото то не може да си каже! Това, каквото е Истината е непрекъснато разбулена, но си вижда само булото ú.

Това, каквото е Човекът като такъв не е в представата за човек. Човек никога не е излизъл със смърт от това, каквото е Човек, защото човек никога не е влизал с раждане в това, каквото е Човек. Човеци няма, но аз-съзнанието через човек си представя да е това, каквото е Съзнание. Безуспешност и на тази реакция на една акция, която никога не е била. И пак остава ТО.

Представата за господ - човекът - си представя от своя страна, че е създаден от господ. Прав е. Първият аз-господ е създал ‘аз-човека в света‘, но къде е тяхната действителност? Може ли една представа да е действителна или само този, който си представя, е действителен, без начало и без край?

Аз-господ не е спрял с изработката на Ева, тоест с ‘аз-съм‘. Това би било невъзможно. Това, каквото е тоталността, е природата на аз-господ, аз-дух, аз- син. Това, каквото е троицата, Е, защото не липсва един от тези три елемента на осъществяването ú.

Еволюцията не доказва как е каквото е. Еволюцията не е качество, а количество на аз-съзнанието, което не казва нищо що се отнася качеството на това, каквото Е. Природата ú е самото това, каквото Е. Как да се говори за Абсолютността? Тя не се показва в усетния свят, но е и това, каквото е усетния свят.

Всяка сутрин като се събудя, се ражда и Вселената с мене. Без усетната аз-съмност Вселената не съществува. Тя е продукт на представата за действителност във време и пространство. Каквото съществува, не съществува. ‘Вечно‘ е също понятие на аз-съзнанието и не може да каже нещо по това, каквото не се нарича.

Голямият Взрив същестува само като представа, но не може да се каже какво <span style="font-weight:bold;">привидно си се го представя. Няма нито Взрив нито преди Взрив нито след него. Моментът не може да е преди и след това. Което сетивно се чувствува и мисли, не може да е това, каквото привидно чувствува и мисли. Няма кой да се чувствува и мисли. Тоталността нито се чувствува нито се мисли. Тоталността е както е.

Това, каквото е Господ каза в представата си: “Аз съм господ“. И виж с тази представа се ражда друга такава. Взрив е да кажа: “Аз съм господ“. Творецът съм на световете зад световете. Но твореното (Творящият твори творението.) не е това, каквото е Творецът. Той никога не е в твореното. Нито пък твореното е в Твореца. Защо така? Като не е втори, няма първо. Природата на Твореното не е различно от природата на това, каквото е Твореця. Няма нито Творец нито творено. ..................................

Усетно твореното не понася да е в това, каквото е Творецът. Невъзможно е!!! Различното (Различаващият различава различаемото.) не може да е това, каквото е Безразличността и същевременно да запази усета си за разлики.

Безразличността няма нужда от подход как да бъде, как да стане, за да е това, каквото е Тя.

Пред това, каквото е Безкрайността няма нещо, което би могло да изглежда нищожно или огромно в сравнение с Безкрайността. ТЯ няма понятия за малко и голямо, за по-красиво и за по-грозно. Тя не се тегли нито в количества нито се мери по качество.

Какво безкрайната Вселена така и крайната Вселена са изобретения на аз-съзнанието, които понятия не менят това, каквото Е.

Колко е лесно да съм това, каквото не мога да не съм!!!!! Прекрасно е!!!!!! С която и родина съм това, каквото е Безродиността. С който и да е дом, съм това, каквото е Бездомността. С всеки нюанс на любов съм това, каквото е Любовта. Със знанието или незнанието на която и да е наука, съм това, каквото е Знанието. С вярата или невярата на която и да е религия съм това, каквото е Господ. Через която и да е форма, съм това, каквото е Съзнание. ........................ J'adore!

Обяд за трима

Голяма радост е да се видиме.

За Г. пак размяна на едно пространство с друго. Пейзажът сменя пейзажа и в него. Като че нищо не е било до сега. Като че нищо няма да дойде после. Като че ли никога не е напускал това място при нас. На всякъде се чувствува така. Можем само да му кимаме подтвърдително с глава. От неговата уста чуваме какво ни се случва вече от времена.

Разказва как се развива работата на новия семинар "мястото - пространсто за обич". Съръководител е в него. С него и с неговата Б., пет двойки учат да творят и държат обичта в територията си на дейност.

Преди да започнат, желаещите за "поправка" теглили билетчета, кой с кого да работи като двойка. Две черни овце се намерили заедно и още на първия ден отворили раната в групата.

За него щастие и пренатоварване.
Оставели я с успех да съхне на въздух. Всеки път участниците си отиват с прегръдки и сълзи в очите. Стават чудеса от двете страни. Те му дават представа за неговия вътрешен свят. Той им държи огледалото за показ на техния свят. Гледа от водно-сините си очи с голяма благодарност. "Без страх страхът не идва."

И тримата се усмихваме един на друг...

span style="font-style:italic;">A gift from the secret scrolls.

H.W.L.Poonja* разказва:

Eдин ден Кабир** гледал как жена му мели брашно в една каменна мелница и плачел. Той бил толкова чувствителен човек, че дори не можел да гледа как пшеничните зърна падали в дупката на мелницата и там се разтривали на брашно.

Жена му знаела, че Кабир е едно със съзнанието и че той можел да съчувстува не само на всички живи същества, но и на пшеничните зърна. Въпреки това го попитала: Защо плачеш?
През сълзи ú отвърнал: Не търпя, че зърната се разрушават и стават на брашно.

Жена му, която също била "събудена", повдигнала капака на мелницата и се обърнала към Кабир: Погледни! Има зърна, които са така близко до оста, че мелницата не може нито да ги стрие нито да ги мели.

Poonja продължава, казвайки: Тези, които в този свят са най-близко да центъра, са запазени от унищожение. Отстранете се от центъра и е свършено с вас. Повечето хора се държат на страна от центъра и по тази единствена причина страдат.

По-добре е да останете неподвижни близко да оста. Така светът се върти около вас, но той нито ви засяга, нито ви съсипва. Така той не може нито да ви нащеди нито да ви заличи по какъвто и да е било начин.

H.W.L.Poonja*
Poet Seers**

"Сложи живот в годините си, а не години в живота си."

Следващият текст е вдъхновен от сатсанга с Paramahamsa Nithyananda


Всеки планува живота си с дадената му интелигенция на разум. Кога какво да прави. Как да го прави. Защо да го прави. Всеко нещо се планува и се набелязва като предвидено за правене утре, в други ден. Никоя дейност не се оставя на произвола на случайността. Планува се яко.

Ителигенцията на цялото, на това, което е разума, е по-голяма от интелигенцията на разума. Не е нужно да се планува напълно логично, точно. Дори най-изтънченият план не е точен при изпълнението му, защото не плануваме какво планува по-голямата интелигенция. Разумът не може да запланува спонтаността на жизнената енергия.

Спонтаността ú ни дава възможността да се чувствувате жизнени. Жизненост е. Ако се живее в чисто начертаните и усърдно подредени квадрачета на плануваното, съм във всеки случай умрял човек, труп. Всичко съм измислил и присметнал. Не оставям нищо на случайността. Мене не може да ме удари гръм от непреведливост. Но така не правя нищо ново.

Има хора, които мислят, че животът е труден да се живее така както дойде. Обратното е случая. Голяма сладост е да се живее без всичко да е планувано, обмислено до последната запетайка. Да се живее спонтанно, не е жертвуване на време или на каквото да е. Не е трудно да се живее спонтанно. Напротив. Удоволствие е да съм в това, което правя в момента. Не е обходимо да си представям какво е било, какво ще бъде. Не е обходимо да си представям как другите правят или пък те да си представят как аз правя. Представата за нещо не е голямата цел. Представата за нещо е голяма мъка. Да се живее в момента е спокойствие, мир, жизненост.

С риска на всеки момент съм непрекъснато жив. Да оцелея е различно от това, да съм жив. Хора, които търсят да живеят в сигурност, искат да оцелеят, искат да не умрат. Искат да врътнат ключа на живота си както се врътва ключ на сейф, и се мислят в сигурност. Животът за оцеляване, е живот под ключ. Интензивният живот е да си жив, да използуваш всички енергии, които извират в тебе. Всички чакри са отворени и енергията тече през тебе. Няма запречки в течението на енергията - прана - дишаш с пълни гърди. В силата на живота си. Дишаш, жив си, на пълно си в момента. Обикновено ние живееме в енергията на първата, червената, сексуалната чакра и в енергията на втората, оранжовата чакра, отнасяща се до взаимоотношения, бруталност, основни емоционални нужди, удоволствие. Преди раждането няма чакри. В утробата ти взимаш енергии от долните чакри на майка си, за да дишаш. Праната е оттам.Това е изворът на дишане, прана, за да се оцелее.

Като роден не става дума за оцеляване. Става дума за оптималното използуване на енергиите от седемте чакри. Става дума да съм жив, да живея с живост, енергетично. Луксус и удобство убива живота. Ставам. В банята. Обличане. Закуска. В колата. В бюрото - всяко направено нещо от мене е чисто, ясно, обмислено. Така организиран нямам нужда да съм жив - от бебе до ден днешен - всичко е организирано, механизирано. Няма нужда да се мисли сутрин дали да завия на дясно или на ляво от спалнята към банята. Всяко движение е автоматизирано. Тялото е свикнало да минава винаги по същия път. То познава следите си по пътя от сутрин до вечер. Но така с всяка крачка, с всяка дейност, точно пресметната не се живее. Това е една автоматизирана рутина. В нея не е нужно да съм жив. Достатъчно е да съм автомат.

Но ако живея според оптималното течение на енергията, животът ми е една поредица от моменти, от живот така че аз чувствувам пълнота в това, което правя. Изблик от моменти е. Така аз живея повече от колкото бих могъл. Чувствувам се дълго живящ.

Ако се живее в момента на дейност, с леко сърце, с щедрост, без умислие, чувствува се, че се живее от много дълго време. Само със спомените да се живее, не е дългократно живеене. Това е живот за години. А пълноценият живот, животът без задръжки и условия, са години за живот. Внеси живот в годините си,
а не години в живота си. С години в живота ми, съм на нивото на спомените по миналото. Въртя се като във водовъртеж. Нямам желание за повече изживявания.

И това е неудовлетворение за тялото. То е объркано. В този случай всеки момент е объркване за него. Пита: да оцелея ли или да живея? Оцеляване не е достатъчно. Това е рутина. Прави нещо, без да мислиш за парите. Прави нещо без страх. "Do not plan everything in your life"

Казано по казано

- ... "когато се завръщаме в настоящето, ние изпитваме удоволствие". *nithyananda
Както удоволствието така и болките имат правото да дойдат в настоящето. Имат право и да си заминат. Неотминаващият момент не е настоящето тука и сега. Последното е част от времето.

- "Лидерството е просто съзнателен избор, направен от човек ..." nithyananda
Не човекът, а съзнанието через човека "избира" среда и ситуация. Като се осъзнае това обстоятелство, тепърва тогава интуитивно идват "правилните думи и действия." Азът, човекът с разумното мислене остават на заден план. Спонтанно течащите думи не идват от мислени конструкти, за да се осъществят поставени цели или да пазя лицето ми пред другите. Дори съзнателен избор не идва от мене, аз, ах така умната. Кой може да каже, че става каквото си е намислил? Мисленото не се осъществява както искам. Тоталността на обстоятелствата е резултаът на направеното, ненаправено от мене самата - "правена".

Човек и съзнание не са едно и също нещо. Круши и ябълки не се бъркат. Но круши и ябълки по естество са еднакви - плодове. Тогава не се говори повече за круши и ябълки. Плодове са.

А като ги ям, няма смисъл от назоваване. Ям. Като ям също няма смисъл на мене да си казвам или да казвам на друг, че ям. Другият вижда. Не е обходимо да пита какво правя. Ако ме пита на телефона: Какво правиш? отговорът не би бил: "ям", а говоря с тебе. Защо пита какво правя? Знае, че слушам какво ми казва.

В посредствеността е на преден план макар, че в малко случаи е нужно да се казва какво става. Има хора с речник от две хиляди думи. Използува за всекидневното важно има няма 400, 600 думи и се разбира. Като описвам, ми трябва посредствеността на думите. С тях обаче не изразявам непосредствеността.

Непосредственото няма нужда от посредствие на думи. Думите се опитват да го теглят в посредственото. Става нещо от втора ръка - посредствено, описано, невярно.

- "Казвам им: няма нужда да се отказвате от нищо. Просто отставете това което нямате. Това е достатъчно. Живейте с това което имате. Оставете това което нямате." nithyananda

Това важи за всички области на житието. В този смисъл ВЪПРЕКИ НАС Животът не идва когато ни скимне, не си отива, когато му заповядаме. Животът не се упражнява, за да е Живот. С добавяне, с изваждане не изменяме това, което е Живот.

*Виж

"Aз не разбрах едно."

или: Страданието държи влага, докато човекът се въргаля в представите си да е една смъртна личност.

Това, Простото, Животът, не се подминава. Без него не можеме да усещаме, нещо като живот. Единични хора не са стигнали до него. Никой не стига до него, никой не се подминава, защото всеки е Живота, Простото. Животът "сътворява" чудеса без да го прави. Човекът не е Твореца, а едно чудо от представите му за чудеса.

Не сме зле. Много сме добре дори. Творецът не прави грешки. Човекът вижда грешки, но той не може да е грешка. Човекът е в грешка, мислейки че греши като човек. Да се мисля за човек или да осъзная, че съм Твореца, Простото, Живота, е голяма разлика, която и прави цялата разлика.

Толкова Простото не може да се разбере от никого. Нито от малкото "разбрали", нито от многото неразбрали. Животът, Абсолютното, не може самия себе си да се изпревари и види как изглежда, какво е. Това е никога неразгадаемата *тайна-загадка. Elaborate lives

*отвори на клипа рубриката 'plus infos'