Да вярвам с вяра във вярата

Преди извество време Ю. ми говори: "Вярвам, че той знае какво правя. Ще чувствувам, ако не е съгласен с делата ми и веднага ще спра да изпълнявам тази задача." Прилитват ми думи: На един заточник се дава задачата да я отседи. Задължение. Ако бих писала думата "работа" то пък е един робот, който автоматически извършва схематични мостри. Подчинение.

От кога се задължавам с "вяра в него" да се подчинявам на мене самата? Да се разсече възела на вярата! Дошла е с мене, изградена от собствения ми страх. Вградена е в мене, по неволя. По-късно финните нишки на традицията са ме оплели. Приятно занимание, на всеки празник укрепвано - с музика, танц, ритуали. Гради знание за векове и векове и векове. Но и вярата в него ще се изтощи.

Все ми е пред очите една картина, която никога не съм виждала като Сайлънс. Била съм присъстваща на природни стихии, на събития - винаги изпълнена от страх. Не съм разбирала какво е това, което слиза на цик-цак от небето, придружено от непонятни за мене звукове. Плашат ме. Не съм имала понятие за треперенето на земята под нозете ми, но съм треперела с нея - от страх. Не съм проумявала защо по пладне слънцето изчезва и става тъмно, но тръскало страшно шубе. Водата ми е стояла до устата и ме е било страх. Съподобни са оставали вцепенени и без дъх. Защо така? Страх ме е било от тях.

Стигала съм до извода, че ако се моля на мълнията, на гръмотевицата, на водата, на огъня, на луната, може би да се смилеят над мене и да се откажат да ме плашат.
Ако се моля на слънцето, може би няма да изгори угърта ми преди да посея.
Ако се моля на дъжда, може би да дойде когато земята ми е жадна.
Ако се моля на бурята, може би да отмине нивата ми пред жътва.
Ако се моля от сърце, може би дъхът да не напуска телата на околните ми. Може би с молитви бих могла да победя страха?

С молитва един път ми се е случило да съм чут(а). Втори път ми се е случвало също да съм чута. Моят страх ми "ражда" богове - вятър, огън, вода, земя и още много. Те не ме оставят в бедствие. Трябва само да се моля, често и усърдно, с отворено сърце...

...Не винаги съм чута. Не винаги ме спасяват в неизбежие. И ако не ме спасяват, защо? Искат ли дарове от мене? Дарове за моите богове! Най-ценият ми дар за тях е вярата ми в боговете. Вярвам, че те ме познават, защитават, знаят какво е добре за мене. Вярвам, че мога до следващата молитва да бъда чута и спасена от страха ми.

Вярата ми. Да стане още по-силна и голяма! Искам да е непоклатима! Искам да е гръбначния ми стълб! Искам! От многото богове издялвам в представата ми един личен господ, който слуша само моите молитви. Той се грижи за мене. Той не ме изостава в тежките ми земни дни. С него съм на ти и ти. С него лягам, с него ставам. Името му е винаги на устните ми. Крепко вярвам в него. В сърцето ми съм го заключила. Той е най-скътанато ми съкровище и аз съм неговото също. Той знае точно какво правя. Подчинявам му се. Правя както иска. Ако не е съгласен, спирам. Той е моя вътрешен закон.

Той е "моя господ", роден от моите нужди и страхове. Него слушам. На мене той ми говори. В мене, привидният аз - той е роден. С преживяването "родена съм" съм си начертала един омагьосан път в кръг. Тръгнала съм по него и мисля да не го напускам. По него, вярата ми в моя господ ме крепи и носи. Но как тогава в мене, нероденото е родена вярата в моя господ?

Стигам до кръстопътища непознати, минавам през вече минали пътища, бъркам посоката, връщам се разочарована на изходната точка и пак с вяра опитвам дали пък бих могла да намеря изхода на този сложен лабиринг от молитви за помощ, от надежди за подкрепа, ... от съмнение в моя господ.

Говоря си изведнаж на мене самата: Да не вярвам на вярата е също вяра в невярата. Вяра става невяра на вярата. Вярвам на моя господ. После пък не вярвам на него. Не. Отричам го. Като го отричам, го подтвърждавам. Господ става негоспод според моите представи, моите състояния, моите усещания - самата аз една представа. Това ли е изход на омотаното кълбо "вяра в него"?

Подчинена съм на моя фантазиран господ? Смея се. С него и без него ме е страх. Зависима съм от него? Зависима съм от вярата ми в него? Как може да съм зависима от една моя представа - самата аз представа на представата ми? Пак съм в сукаците на неправелния път. Какво да правя? Като в центрифуга съм. Отвлечена с моята вяра в моя господ все лепна на страна. Но страхът ми не се изпарява. Остава в мене потайно скътан и закътан. Разумът ми се побърка с бъркането във въпроси, които го само разбъркат, оплитат. В същност това е най-добрият лек за него, но не сега. Линията не е свободна.

Трябва да има изход от заблудата, че е имало един вход с табелка: "Поради страх влез и вярвай в господ". Сега се търси изход от нея. Аа. Линията е свободна. Разумът откачú. Мълчи. Не знае какво да измисли като отговор... Мълчи. Най-сетне. Тишина без шепот. Но за колко време? ...........

Какъв късмет за знаещия разум! .............. Може да си почине. Знание е с него и без него. Същото е и с господ. С моя господ или и без него, Господ е. Дали вярвам в моя господ или не, Господ е. Ако вярвам, че представата ми: "моят господ-учител знае какво правя и знае, че го правя с неговата воля", не стигам на далече. "Моят господ-учител" не може да знае какво прави всеки "мой подчинен ученик". Единят и другият са милиарди поделени фантазии, изпълнени с вярата за "моя".

Оплитам се във сляпата вяра, правейки нещо за моя господ-учител, послушна на заповедта му, на неговото желание, на неговата воля, на неговото искане. Награда имам. Той ми е склонен с благо. Какъв е този мой нуждаещ се господ, който има нужда от мен - самият аз нуждаещ се? Може ли той да е благосклонен към мене - едно нещо/нищо, отделено от него? В каква ускъдица е моя господ та да прави търговия с мен, а аз пък, ускъдният, с него въртя пазърлъци?

Могат ли представите ми по Господ да са това, което наричам Господ? Мога ли да вярвам в това, което е Господ? Трябва ли на Господ моята вяра, за да е Господ? Може ли това, което е Господ да е С мене, да ме пази? Как да вярвам в Господ като Господ е, с моята вяра и без нея?

Може ли Господ да ме знае и аз него да зная? Ако е така...: тук знание, там знание. Само знание. Не е различно. Знание е. Знае се абсолютно. Но как? Не зная. Оо! Вярата ми става на пара, на дух без дъх. Въоръжена с вяра, нито Господ идва при мене нито аз отивам при Господ. Не е различно.

Страхът остава в мене като усет-змия, порóдена с мене и в мене. Докато казвам: "Жива съм." страхът ще ме придружава и хапи. От него бягане няма. Усетът е така абсолютен както това, каквото съм. Не е различно. Let's go. Не лежи в ръцете на моя господ. Или иначе казано: не лежи в моите ръце. Неразличимостта е отвъд инструментите на хирургията "различен личен живот".

Голям шамар е да ми се кажи: "Господ да те пази!" С това смислено и сърдечно пожелание мисленно се подчертава, че аз съм отделена от това, каквото е Господ и имам необходимостта Господ да ме пази. Предполага се, че може да ми се случи нещо лошо. На това "Аз съм света. Може да ми се случи нещо и да погина, но не се бой.

Господ е с мене. Моли му се. Той ще те пази." е добре за добрите. Ами ако съм една от лошите, непослушните? Кой господ ще е съгласен да държи защитно ръка над мене? "На добър ти път." също има поднотката: "На път е страшно. Може да ти се случи нещо унищожаващо. Внимавай макар, че господ внимава за тебе."

На това, каквото е Господ, може да се случи какво? Дори и да се затрия като тази и тази личност, не се затривам, защото съм това, каквото е Господ - Неделимостта. Как може Господ да пази Господ? Как може Господ да е на път като "краката" на Господ са навсякъде? Как може Неделимостта да дели Недилимостта? Как мога да се пазя от мене самата като без второ няма конкуренция за едно първо, което не е?

Всичко в дуалния свят има една определено ограничена цел за оцеляване. Това оцеляване не е сигурно. Нуждае се да се окуража с вяра в него самото. Прибавя се вяра, за да се осигури една евентуална сигурност в несигурността на оцеляването на целта. Вярата "Да пожелая добър път. Не се знае. Може да се случи нещо от лошо до страшно." е предположение за евентуалното ми погиване преди сигурното ми такова. Молбите/молитви да оставим на страна. И те не ми дават исканата сигурност. Непредвидеността стои сама пред вида на моите представи, облечени във вяра към моя господ. Тя е моето ежедневие. Пустият разум от много лутане през пустинята на разсъждениета си не вижда, че майсторът в същност е непредвидимостта на Живота, а не той залутания.

Много труд е нужно, за да се оставя да вярвам с вяра във вярата. Едно понятие като всяко друго. Един израз без израз на неизразимността. Животът не чака да се вярва или да не се вярва в него. Животът е. Доволна съм. Остава каквото е, с мене и без мене.

Каквото писах и каквото току-що прочете е една мандала от думи. Вниманието се обръща към следващата мандала. Напуснатата е само един куп от знаци, недостигащ Божествеността на това, което си и ти.

"Илюзията за смъртта умира, но не и Животът."

Азът се пита: "Но как да постигна това, което съм? От много отдавна водата ми е до носа, но ще я оставя ли да ми мине над носа? Сега не е по-късно. Сега трябва да е тук. Само в силата на сега е подстройката най-свéта."

Да. "Илюзията за смъртта умира, но не и Животът." Така е. Как да убия това, което знае по-добре от мене дали да ми остани водата под устата или да мине над носа? Не ме съветва. Не се обажда. Знае и си кюта. Какво го е грижа за един аз, който никога няма да знае дали иска? Какво иска да иска? Какво иска да не иска?

Един аз-фантом между фантомите на времето си, хленчиво според периодите си. Как да се опази един аз, открил, че смъртта е илюзия? Това е края му. Началото си не познава. Никога не е бил, не е, няма да е. Живот е. Където е Живот, няма място за смърт.

И като не може, (той) спи.

Трябва да съм и пред раждането ми, за да се родя с един часовник-тяло, който отмерва времето обратно. Страхувам се от последното преживяване на S. - умирането. Трябва да съм пред раждането ми - нито нещо нито нищо, непринадлежащо в областта на умствената ми представа. Не го прояснявам с умуване. Умът не е прозорец за гледане през него.

Нито нещото нито нищото нося от преди рождението ми Христово. Нито с нещо нито с нищо градя руини в краткия усет живот. Нито нещо нито нищо мога да спася след смъртта на кръстта. Разбери, умен разум, неумерен в търсене и ненамиране на незагубеното нещо/нищо. Разликите на света не правят това, каквото не е различно, различно. Самото То си е основа. Основа е на неоснованото такова.

Като незряла ябълка не се предавам на земята. Надявам се да срещна този, който така горещо обичах, който и през този един за мене живот не ми се показа. Никой любовник в живота ми не успя да го замени. Умирам с бляна, че най-сетне ще го срещна - лице в лице. Нямам друго средсто освен винаги летящата ми представа. Изписвам с разумната четка рисунки-представи как е това, каквото не е за рисуване. Въртя и суча на мотовилката думи, изрази, романи с целта да открия какво е това, каквото не съм скрила. Не намирам с упорство и без упорство. Не е за намиране, но умът не иска да го знае.

Умирам и не го намерих. Не го срещнах, но сега съм на реда да се зърнем, да се сърцнем. Продължавам да си представям, че оставям аз и той - горещо бленуващото ми съкровище. Но кой е този "той" като съм само аз без второ аз? И без първото къде е представата за аз? Не мога да си представя какво е "той" без този високо мерещ се аз, наричащ се високомерно "мене - различн(а) от другите." "Той, непостижимият" е мой продукт. Без мене няма и него за сърцване. Сърца не се срещат. Не се сливат. Не се притапят в едно сърце от стомана. Но не ми го казвай! Ще разрушиш лъжата ми-надежда.

Този, който е бил много близко до смъртта, говори какво е било. Бил е все още едно сетивно аз, което е усещало нещо, което не се преживява в по-ограниченото състояние на съзнание. Дори този, който "се връща пак на този свети свят" и не си спомня какво е било, има все още един аз, който е бил в още по-обширни пространства на съзнание. Не си спомня, защото съзнанието не е повече в тясната област на "аз си спомням като не бях тук при живите".

Как ми идва на ума да говоря за най-голямата невероятност - смъртта? Наречи един единствен, който е преживял смъртта? Смъртта не се преживява. Не се усетно надживява. Как тогава да зная, че има смърт? Починалият не казва: "Мъртъв съм. На виж." Само той би могъл да каже, какво е това покоя. Не го сторва. Първо един аз с отражение на отражението на аз. После обяснения и предпоставки, не ставащи за поставки на истината. Или какво?

Как е възможно приживе да си представям: един път умрял(а) е край? На мене ли е да казвам: "Това, каквото е Безпрекъснатостта се прекъсва с усета "умиране". Искам да зная, каквото не се знае условно. Без ‘аз с размножение‘ - има ли и представа за край? С края на фарса "аз - правомерителят" какво би било край, какво би било некрай? Какъв усет за смърт? Нима животът би могъл да се обяви за смъртен от представният аз, самият той с живот дарен от това, каквото е живота?

Не може да е смърт. Невъзможно? Размисли! Не казвай бързо: "Не!" Как може от представата смърт да се ражда усет за живот? Как може нещо мъртво да ражда нещо живо? Как може с усета умиране да умира това, каквото ражда усета живот? Как може живото мъртво да мре още веднъж?

Главата се върти. Мозъкът се обърка. Стана каша от мисли. Не зная какво да кажа. Загубих нишката. Уморих се. Спри! Няма нито да нито не... Остави. Гузен съм без отговор.......... Връзката е за по-късно... И като не може, (той) спи. Това е то: Не мога да не съм. Като се събуди, ще каже пак нещо, но не е Tо, каквото е.

априлска бяла нощ

Не се кахъри по глупостите, защото и те имат своята истина макар да не е истина, а лъжа. Тук не мога повече да пиша, защото пълната контрола на аза се върна и контролира мисълта, която не може повече да тече свободно без задръжки и поправки на думите.

Жалко. Беше приятно дори на български да си говоря без да разбирам какво излиза, но беше логично, което е нелогично с контролата. С контрола излиза нещо съвсем друго като без контрола. С контрола е по-малко и по-бедно преди всичко някакси невярно, а мислено и премисляно, сто пъти в устата въртяно докато излезне какво би трябвало, но не е чисто.

Не е чисто, а прано от разума докато стане бяло да свети на слънцето като неопетнено. Но неопетненото е много петнено дори и мръсно, защото мислено и премисляно. И така нищо не става като стане азът. Само се бърка в работите, които не познава, но иска да контролира, за да са по-красиви от колкото са. И бърка всичко, което е било право и истинско, но според него е право кривото и криво правото и ето ни пак на смета.

Петелът пее, но кой иска да знае че той знае всичко. Казва се, че човекът знае макар че не може да пее на време. Това не е грижа на петела. Той си пее когато е за пеене. Мълчи когато е за мълчене. Не си напъва ума да мисли дали е за песен или не.

Само от него бих могла да наума нещо, но не искам. Мисля се за повече от един петел, защото главата ми е по-голямо от неговата. Има повече съдържание, но дали то е по-качествено не се знае точно. Не пея когато се пее, а си пея когато искам дори да не е времето за песен. Дали това е повече или по-малко не зная, но е объркано.

Заспала съм съвсем будна, а когато съм будна съм съвсем заспала. Казва се, че нито съм будна нито заспала, но изпитвам ‘будна и заспала‘. Важното е че не съм будна не съм заспала, но не го разбирам с повечето ми ум от този на един петел. И той не го разбира, но е винаги на време с това което е за правене. А аз тичам подир мене да съм на време да не се изпусна и все се изпускам, защото правя по моето ми искане, а то не е нито по искане нито по не искане. А каквото не разбира какво е това нито по искане нито по неискане, не разбира какво е искане когато е неискане. Не разбира неискане когато е искане и е винаги на време без да брои часове по времеметър.

Жалко че не мога да пиша както си говоря плавно без задръжки и контрола без разбиране и въпреки това разбрано и казано. Не върви, защото искам. Като не искам, иска да върви и върви от самосебе си, защото не се намесвам в неща които не са за пеене от мене. Добре е като се отприщи контролата.

Действително по-широко и по-добре изглежда, но е все същото съзнание, което няма граници по себе си а само се чувстват такива граници, където не са. И това е добре, за да се изпита малко и много. Много не е малко. То не знае нито много нито малко, но е повече от малко, защото има един, който сравнява нещо, което е нито нещо нито нищо и това е сравнение спрямо друго нещо, което не е същото нещо от предишното друго.

Харесва ми че е е неограничено, без граници и че е несравнимо с едно нещо или с повечето неща. че няма конкуренция за него спрямо друго и че друго няма конкуренция спряма него, че няма едно или две. Може би ми харесва защото не чувствам борба с мене си или борба с другиго и това ми дава чувството за сигурност, която е така съществена за аза.

Страхът не е с тази система на разбиране макар че има страх спрямо едно куче или само едно жеко. Веднага зная какво да се прави, но не ме страх в най-дълбокото, защото съм само аз. Това е мислено и не отговаря на това каквото е и което не може да се опише или да се спре, за да се анализира от мене, което не е нужно, за да е каквото е. Именно то няма страх, защото не е един, който би могъл да изпитва страх каквото няма врагове или приятели. Не го е страх. То е каквото е, спрямо себе си. Не може да каже какво е, но е винаги спрямо себе си.

Без сравнение не е нужно да правя приятели и оттам врагове поради приятелите си, които бързо могат да станат врагове. Опитвам се със сравнение да зная какво е враг какво приятел. Через тях се изпитвам какво мога да съм си - приятел или враг, но нито едното нито другото отговаря на това каквото съм. И като така то си остава само едно изпитание без оставане. Не пречи. Нито съм се изменила нито съм се накърнила. Не ми трябва приятел, защото не ме размножава. Не ме намалява. С враг също не се изменям, защото не ми казва нито нищо нито нещо да го зная или да го имам. Така се изпитвам като герой с геройства, но винаги като - сравнителна или приравнителна степен спрямо качество привишителна степен без да съм накърнен от качество и от количество.

Но имам едно предимство да опитвам едно и друго без да съм едното или другото. Не е нужно да държа едното или да държа другото. Тези противоречия се менят без да ги питам без да ме питат. Идват, отиват си, но аз оставам да изпитвам, което е в момента без да се гримя какво е то. Не го зная не го познавам не ме знае не ме познава, защото разлики не се броят, не се оттеглят, не се притеглят. Каквото знае разлика, знае и неразлика, но не прави разлика между разлика и неразлика и като така защо да се тормозя какво е право какво е криво. Различни са, но без разлика.

Разни и различни не са равни. Разни са много, но може да не са различни. Различни могат да са много, но са различни спрямо малкото, но не спрямо себе си. Каквото е, не е различно спрямо себе си, не е равно като на себе си. Като себе си е различно от себе си, защото са две за сравняване и за различаване, което е възможно, но невъзможно защото недейстително спрямо това, което няма спрямо себе си.

И като така пак сме на опашката, която чака на опашка да стане главата. Но нищо ново няма да види дали е главата или опашката. ТО не е ново. а само това което може да е без ставане и неставане. И това е болезнено да не се разбере от разумът, но като е в контрола и под контрола за да може да функционира в различаването на света, защото където има тела трябва да има и правила за тях за да не си стоят в пътя. Иначи има катастрофи, които нямат в същност значение, защото е привидно разделен свят.

Виждам умрели, но като е само каквото е, разликите не правят разлики на умрели и живи тела. Едно съзнание, едно тяло с безбройни телесни форми, неброими разуми, но само един такъв и това деление на едно единствено аз с разум и тяло е все още представа за мене какво съм и каквото не мога да кажа какво е то, защото казаното и неказаното не казва какво е каквото не може да се каже с думи или да се каже с мълчание.

За да се опише самото то, трябва да е в рамките на време. С описване във времетата на времето, не може да се каже какво е това ТО. Като се описва от мене представата за него, има време. С време и във време не се казва с думи или с мълчание каквото не е във време или невреме. Няма изход за каквото не е влезнало във вход да играе на ‘аз в света‘ на ‘като‘. Играта е самото ТО, но не е в играта. Само я поддържа привидно, защото без енергия няма и игра на представата за енергия.

Тялото иска да спи. Не може да се каже каквото не се казва с казване и с мълчание. Няма начало на този саморазговор с мене. Няма да го свърша и като така остава това каквото е без да се зная. Не е нужно винаги да зная или да не зная. Съм. Какво повече от това? Да зная какво съм, не би могло да бъде иначе. Бих станала пак една представа за мене и пак бих продължила да търся това, което не се намира в разликите на две неща.

един свят за себе си

“Просто позволете на Съзнанието си да се трансформира и то ще стане. Просто внесете осъзнаване в себе си и ще се трансформирате.“

Едно изказване, към което добавям:

В действителност нищо не се трансформира. Това, каквото е представата за съзнание не е различно от това, каквото е Съзнание. Това, каквото е Съзнание не трансформира самото себе си - Съзнание. Представата за съзнание не може нито да се осъзнае, че е само представа нито да осъзнае какво е това Съзнание. Това, каквото е Съзнание не може да се осъзнае нито от самосебе си нито от привидната му представа за съзнание.

Съмността настоява да е един свят за себе си в това, каквото е Света. Без представа за света ми в това, каквото е Свят, няма и това, каквото е Свят. Остава както винаги само това, каквото Е.
Това, каквото Е няма минало и То не става нещо в бъдещето. Няма усетна съмност, която би могла да внесе осъзнаване в това, каквото Е, за да може ТО да се осъзнае.

Поритнатият камък

Представата е, че има представа за това, каквото е Съзнание. То си представя привидно да е съзнание, което неспирно търси да разбере какво е това, каквото е Съзнание.

Това, каквото е Съзнание и ‘като съзнание‘ е различно. Природата на това, което е ‘като съзнание‘ не е различно от това, каквото е Съзнание. Съзнание-Съзнание е. Няма аз-съмност да съществува и каже какво е Съзнание-Съзнание.

Представа за съзнание е цялата Вселена и всяка Вселена. И понеже съм това, каквото е Съзнание, като аз-съзнание-човек съм и Вселената. Човекът не е съзнание. Съзнание не е човек. Съзнание може привидно да има количества, но съзнание няма качества.

Съзнанието е винаги перфектно, независимо дали тук се изпитва като едноклетка или там се изпитва като най-ограниченият човек. Усетът за съзнание с количествени изменения не изменя това, каквото е Съзнание. То не става повече или по-малко, по-добро или по-лошо. Само това е, както Е.

Съзнанието не може да се упражнява да стане добро Съзнание, защото до сега е било насилствено Съзнание. Като няма тук Съзнание, там човек, няма и човек, който би могъл да се намеси в това, каквото е Съзнание и да го насили то да се измени по неговите планове.

Дори като обирам еделвайсите на цяла алпийска ливадка и после ми хрумне да ги хвърля в потока, защото ме хваща шубето да съм направила нещо лошо, е изпитание на съзнанието через това тяло, дали това би било това, каквото е Съзнание.

Понеже изпитанието е аз-усетно, има чувство за лошо и добро, за редно и нередно. Това, каквото е Съзнание няма усетни понятия какво се въргаля усетно и аз-привидно из релативната представа за съзнание.

Но кой казва дали е насилие като експлоадира една звезда и с нея погиват всичките ú планети с живот по тях? Крещи ли тогава релативният разум: “Спрете унищожаването на живот! Това е насилие. Спрете Съзнанието да търси Съзнание!“ Отсъствува ли разумът щом азът потъне там от където никога не е правил опит да изплува? Кой да врещи, въоражен със синя сирена, из Вселената? За какво!

Това, каквото е Съзнание не може да се насили с каквато и да е представа за съзнание. Колкото и да боли, поритнатият камък не е това, каквото е Съзнание. Откъснатото цвете е като откъснат човек.

Ако се взимам за човек с начало и край, е страдание за мене докато умра, а после пък страданието на другите продължава, защото умирането е пред тях.

Ако се взимам за това, каквото съм по същество - това, каквото е Човекът, аз-усетът е болка от насилие, но аз не съм в болката, не съм в насилието, не съм в опитото тяло, не съм в разрушеното здраве. Те започват с мен и най-късно с усета за умиране, имат край, но като такива не спират. Через друго тяло пак и пак се усеща болка, но тази не съм това, каквото съм.

Не съм в изпитанието съзнание. То започва с раждането ми, със събуждането ми, завършва със заспиването, със смъртта ми, но представата за съзнание по природа не е различно от това, каквото е Съзнание^

Съзнание не насилва Съзнание въпреки че аз-усетът да казва, че не е така. Съзнание не къса цветя, не коли хора, не измъчва живото, въпреки че усетът казва, че не е така. Нито с добро дело нито с лошо деяние може да се направи добро или да се увреди на това, каквото е Съзнание. Няма работа за разума, но той не остава без работа. Професионален търсач е на това, каквото е Съзнание.

Съзнание не разбира Съзнание и въпреки това е Съзнание. Но кой може да каже какво е то, като няма понятия за това, каквото се нарича Съзнание?

шарени представи за аз, его, самосебие, бог, реалност...

Tова, каквото е Илюзията не може да се знае със средствата на представата илюзия. Като има представа ‘аз съм света‘, има и представа илюзия.

Няма разлика между аз и его. Азът и егото са изрази, употребявани в представата на съзнанието, отнасящи се към това каквото е Азът.

Това, каквото е Самосебието (Себето) не може да се опознае със сетивните средства на представата за самосебие.

Нито егото изчезва, нито азът идва в дълбокия сън, защото каквото не е дошло, не може и да изчезне.

Реалността е нито там нито тук. Понятия нямат пространство и време!

Както и да разбираме това, каквото е Реалността, тя не се мени според истините на аз-съмността. Последната е само една умствена представа, която не може да предаде това, каквото е Самосебието.

Един общ източник е представата как той може да е безброен, но тя не е това каквото е Източникът. Представа е. Няма избор. Един път аз-съмността будна, се чувствува само усетно различно. Това, каквото е Самосебието не е усетно въприемчиво!

Каквото е вярно, е невярно и каквото е невярно е вярно. Както усетът ‘вярно‘ така и усетът ‘невярно‘ са празни, защото са понятия от време във време.

Не може да се говори, че природата на аз-съмността е Едно. Като не е две, не е и едно. За това, каквото е Самосебието се говори, но не може да се каже какво е То. Не възможно е да се описва каквото нито има времената на времето нито няма времената на времето!

Каквото е Бог не е нито ‘аз съм Бог‘, нито То е в мене, нито То е над мене. Безсилен опит, който веднага се разпада както всеки друг опит да се тълкува нещо, което по самосебе си Е.

Това, каквото е Самосебието не се достига через представата за самосебие нито пък через представата за един фиктивен аз, също и его наречен. Да обяснявам как е това каквото е Самосебието е като да влезна в Слънцето. После да се върна на земята и да разкажа как е там, в огъня му.

Кой е ние? Има някой, който говори за ние, за ум, за Останалото, възприето через Азът. Много народ и пак неуспех! Няма изказване, което би могло да има успех що се отнася това, каквото е Самосебието.

Никога не е било възможно да се опознае това, каквото е Самосебието. Този, който го казва, не знае, че той самия по природа е Самосебието. С обяснения не се обяснява това, каквото обяснява!

Това, каквото е Самосебие-Самосебие не е състояние на аз-съмността и То не е в нея. Природата на Самосебие-Самосебие не може да се знае релативно с усетната аз-съмност. Самосебие-Самосебие се знае абсолютно. То не може да не е!!!!!!

Като егото не е дошло, няма какво да се игнорира (да не се знае). Като представата аз-съмност не е цъфтяла, тя никога не може да дозрее.

Това, каквото е Освобождение не може да се освободи от представата за освобождение. По природа и представата за освобождение е това, каквото е Освобождение. В него няма аз-затворници за освобождение. От кого? За кого? От къде за къде? Безусловността не е роб на усетните условности на аз-съмността.

При вечното свободно Самосебие не може да се остане, защото никой не е заминавал от него. Това каквото е Самосебието не е нито свободно нито несвободно. То никога не подлежи на усетни изпитания, за да се изменя по качество или по количество. И вечно е понятие на време и пространство. Вечно идва от век. С него е и временно. Идва от време на време.

Има представа, че Безобвързаността е извора на усета обвързаност и на усета необвързаност, но и Безобвързаността е понятие, което нищо не казва за това, каквото Е-Е.

“Медитацията ви дава будно съзнание за реалността. Освобождава ви.“

Такава медитация освобождава временно. С "наложена" медитация не се напуска аз-съзнанието. Каквото е освободено, може и става по принуда затворено. Всяко освобождаване е затвор пък от нещо друго.

Свободата не е освобождаване от нещо или за нещо. Свободата е неусловност, коята неусловност не е присъща на чифтовия свят.

"Аз съм света" е несъзнание, незнание, робство. Мисля, че съм това, което мисля да съм. Не ми е съзнателно, че не съм това, което мисля да съм.

И как иначе? Усетният аз, който се появява и се отявява, не е съзнание. Това, каквото съм, е Съзнание. За това мога "като аз съм света" да усещам знание и незнание.

Това, каквото е

Това, каквото е нито народ нито мърша, не знае какво е народ или мърша.

А това, което мисли да знае, че е народ или мърша, не знае какво е това, каквото Е.

Живот е, за да има усет за народ и мърша. И усетът е мърша, дали народ или човек.

Вратата е отворена

* Филма съм го гледала преди време. Добре е, че някой е привел текста и на български. Съдържанието се отнася до квантовата физика като наука и мозъкът като тяло. Сигурното е, че това не е това, каквото е Истината.

Ако не би било съзнание като човек, кой би могъл да си представя това, каквото е Живот така както го прави човекът, мислещ се че самостоятелно мисли? Как може мисълта да се мисли?

Без формата човек няма никой повече да знае как съзнанието се е борило като човек да завладее това, каквото е Съзнание.

Филмът е опасен, защото ми казва, че мога да постигна всичко. Като го мога, защо не мога да надникна в дълбокото-дълбокото спане да усетя как съм в него?

Тайната не се разкрива. Вратата е отворена, но като искам да влезна, тя се затваря. И като искам да я затворя, тя се отваря. И така е добре. Не искам да ставам Синята Брада. По природа аз съм тя.

Представата за съзнание не може никога да обясни какво е това Съзнание. С интегрален поглед може само това да се открие.
**Опитът на Кен показва, че каквото запозва, може да се прекъсне. А това, каквото е, няма начало и не знае прекъсване.

Има опасни хора по света, които разбират с наивната вяра на хората в просветлението да правят пари и слава. Празнотии, които не се побират в това, каквото Е.

* виж
**виж

Тревоги

Всеки избор е тревога. Като избирам, се тревожа, дали избрах правилно. Мнението ми е, че е добре. Доволна съм. Но с мнението ми има и едно съмнение. То ме гризе. За да не се тревожа, не избирам. Избирам да не избирам и се тревожа дали неизборът е правелният избор.

Постояното е ‘нито избирам нито неизбирам‘ - без главоболие, без тревоги, без борба. Спокойно е. С моя избор за избор и с моя избор за без избор, като не е започвало да се избира, виж как не се свършва бирата. Ври и никога непрекипява. Но като мога пак да избирам, се тревожа, че не мога да избирам ‘нито избирам нито неизбирам‘.

Оставям да е избора на Сърцето: ‘нито избирам нито неизбирам‘. Преставам да се тровя с тревоги когато избирам да избирам без избор или когато не избирам да избирам с избор. Най-лестото е. И без моята намеса е избор на избор или на неизбор.

Във всеки случай се избирам мене самата. Има тежки милиарди от милиарди на милиарди изражения, но съзнанието остава сигурен самоизбор за самото себе си.

Eдна приказка

It was more than just a monster, it was a principle... Somehow, it was even a very ordinary way of life, an infinite faced devouring labyrinth, a gallery of pretending masks that explained in great detail the creation, the meaning of existence, the obedience in the face of magic. It was a thing that thrusted its roots deeply in the very abysses of human soul to the point that becoming one with the very being. Obedience is what the beast wanted, not death. It promised immortality and great rewards to those who followed its rules, so many... The people have been building temples for the thing that it was not what it seemed. To them it appeared in the form of beauty, reason, promise of salvation... It taught them even the meaning of love...

But the princess felt herself different from all other human beings. She refused the kind of automaton life they practiced, turned her back to the unfair and prejudice, following her own way. The beast knew she could not be defeated but it also knew she had no visible chance of success. Finally it appeared to her and said:

"You have no chance. I give birth and death, you are a mere toy in my hand! I could crush you with even one gentle blow of my breath and then you will be nothing but bones and dust for eternity! What a pity for a cute and innocent girl like you!"

The princess said: "I know. And that is why I defy you. Destroying me would only prove your limitation, your failure in convincing me of your so called good intentions. Which will never be because you are a fake, a sadistic illusion. Countless souls fall for your subtle tricks but you know I will not, no matter the price. You rule destinies but I am not a destiny anymore. I'm dead for the past anyway and it is dead for me. I don't care about your eternity nor your heavy priced paradises. I found my own true call and you know what? I'm happy that even you, the omniscient, aren't able to see inside of me and find that! It is a kind of search for a twin heart, a kind of love you will never understand. That is my only happiness, my true heaven. That is my victory and that is your defeat!"

The beast remained silent as the girl walked away. Could it be? A new kind of love, one that nobody knew about? One that was not implemented as a destiny or as a program? But how???...

Where the princess wanders now, that is unknown. Unknown remains the fact if she found her prince. It does not matter the result. It is the different and totally unique beating heart rhytm that surprised even the existence itself that matters...

Inspired by the legends, the princess went to fight the beast...