Да вярвам с вяра във вярата

Преди извество време Ю. ми говори: "Вярвам, че той знае какво правя. Ще чувствувам, ако не е съгласен с делата ми и веднага ще спра да изпълнявам тази задача." Прилитват ми думи: На един заточник се дава задачата да я отседи. Задължение. Ако бих писала думата "работа" то пък е един робот, който автоматически извършва схематични мостри. Подчинение.

От кога се задължавам с "вяра в него" да се подчинявам на мене самата? Да се разсече възела на вярата! Дошла е с мене, изградена от собствения ми страх. Вградена е в мене, по неволя. По-късно финните нишки на традицията са ме оплели. Приятно занимание, на всеки празник укрепвано - с музика, танц, ритуали. Гради знание за векове и векове и векове. Но и вярата в него ще се изтощи.

Все ми е пред очите една картина, която никога не съм виждала като Сайлънс. Била съм присъстваща на природни стихии, на събития - винаги изпълнена от страх. Не съм разбирала какво е това, което слиза на цик-цак от небето, придружено от непонятни за мене звукове. Плашат ме. Не съм имала понятие за треперенето на земята под нозете ми, но съм треперела с нея - от страх. Не съм проумявала защо по пладне слънцето изчезва и става тъмно, но тръскало страшно шубе. Водата ми е стояла до устата и ме е било страх. Съподобни са оставали вцепенени и без дъх. Защо така? Страх ме е било от тях.

Стигала съм до извода, че ако се моля на мълнията, на гръмотевицата, на водата, на огъня, на луната, може би да се смилеят над мене и да се откажат да ме плашат.
Ако се моля на слънцето, може би няма да изгори угърта ми преди да посея.
Ако се моля на дъжда, може би да дойде когато земята ми е жадна.
Ако се моля на бурята, може би да отмине нивата ми пред жътва.
Ако се моля от сърце, може би дъхът да не напуска телата на околните ми. Може би с молитви бих могла да победя страха?

С молитва един път ми се е случило да съм чут(а). Втори път ми се е случвало също да съм чута. Моят страх ми "ражда" богове - вятър, огън, вода, земя и още много. Те не ме оставят в бедствие. Трябва само да се моля, често и усърдно, с отворено сърце...

...Не винаги съм чута. Не винаги ме спасяват в неизбежие. И ако не ме спасяват, защо? Искат ли дарове от мене? Дарове за моите богове! Най-ценият ми дар за тях е вярата ми в боговете. Вярвам, че те ме познават, защитават, знаят какво е добре за мене. Вярвам, че мога до следващата молитва да бъда чута и спасена от страха ми.

Вярата ми. Да стане още по-силна и голяма! Искам да е непоклатима! Искам да е гръбначния ми стълб! Искам! От многото богове издялвам в представата ми един личен господ, който слуша само моите молитви. Той се грижи за мене. Той не ме изостава в тежките ми земни дни. С него съм на ти и ти. С него лягам, с него ставам. Името му е винаги на устните ми. Крепко вярвам в него. В сърцето ми съм го заключила. Той е най-скътанато ми съкровище и аз съм неговото също. Той знае точно какво правя. Подчинявам му се. Правя както иска. Ако не е съгласен, спирам. Той е моя вътрешен закон.

Той е "моя господ", роден от моите нужди и страхове. Него слушам. На мене той ми говори. В мене, привидният аз - той е роден. С преживяването "родена съм" съм си начертала един омагьосан път в кръг. Тръгнала съм по него и мисля да не го напускам. По него, вярата ми в моя господ ме крепи и носи. Но как тогава в мене, нероденото е родена вярата в моя господ?

Стигам до кръстопътища непознати, минавам през вече минали пътища, бъркам посоката, връщам се разочарована на изходната точка и пак с вяра опитвам дали пък бих могла да намеря изхода на този сложен лабиринг от молитви за помощ, от надежди за подкрепа, ... от съмнение в моя господ.

Говоря си изведнаж на мене самата: Да не вярвам на вярата е също вяра в невярата. Вяра става невяра на вярата. Вярвам на моя господ. После пък не вярвам на него. Не. Отричам го. Като го отричам, го подтвърждавам. Господ става негоспод според моите представи, моите състояния, моите усещания - самата аз една представа. Това ли е изход на омотаното кълбо "вяра в него"?

Подчинена съм на моя фантазиран господ? Смея се. С него и без него ме е страх. Зависима съм от него? Зависима съм от вярата ми в него? Как може да съм зависима от една моя представа - самата аз представа на представата ми? Пак съм в сукаците на неправелния път. Какво да правя? Като в центрифуга съм. Отвлечена с моята вяра в моя господ все лепна на страна. Но страхът ми не се изпарява. Остава в мене потайно скътан и закътан. Разумът ми се побърка с бъркането във въпроси, които го само разбъркат, оплитат. В същност това е най-добрият лек за него, но не сега. Линията не е свободна.

Трябва да има изход от заблудата, че е имало един вход с табелка: "Поради страх влез и вярвай в господ". Сега се търси изход от нея. Аа. Линията е свободна. Разумът откачú. Мълчи. Не знае какво да измисли като отговор... Мълчи. Най-сетне. Тишина без шепот. Но за колко време? ...........

Какъв късмет за знаещия разум! .............. Може да си почине. Знание е с него и без него. Същото е и с господ. С моя господ или и без него, Господ е. Дали вярвам в моя господ или не, Господ е. Ако вярвам, че представата ми: "моят господ-учител знае какво правя и знае, че го правя с неговата воля", не стигам на далече. "Моят господ-учител" не може да знае какво прави всеки "мой подчинен ученик". Единят и другият са милиарди поделени фантазии, изпълнени с вярата за "моя".

Оплитам се във сляпата вяра, правейки нещо за моя господ-учител, послушна на заповедта му, на неговото желание, на неговата воля, на неговото искане. Награда имам. Той ми е склонен с благо. Какъв е този мой нуждаещ се господ, който има нужда от мен - самият аз нуждаещ се? Може ли той да е благосклонен към мене - едно нещо/нищо, отделено от него? В каква ускъдица е моя господ та да прави търговия с мен, а аз пък, ускъдният, с него въртя пазърлъци?

Могат ли представите ми по Господ да са това, което наричам Господ? Мога ли да вярвам в това, което е Господ? Трябва ли на Господ моята вяра, за да е Господ? Може ли това, което е Господ да е С мене, да ме пази? Как да вярвам в Господ като Господ е, с моята вяра и без нея?

Може ли Господ да ме знае и аз него да зная? Ако е така...: тук знание, там знание. Само знание. Не е различно. Знание е. Знае се абсолютно. Но как? Не зная. Оо! Вярата ми става на пара, на дух без дъх. Въоръжена с вяра, нито Господ идва при мене нито аз отивам при Господ. Не е различно.

Страхът остава в мене като усет-змия, порóдена с мене и в мене. Докато казвам: "Жива съм." страхът ще ме придружава и хапи. От него бягане няма. Усетът е така абсолютен както това, каквото съм. Не е различно. Let's go. Не лежи в ръцете на моя господ. Или иначе казано: не лежи в моите ръце. Неразличимостта е отвъд инструментите на хирургията "различен личен живот".

Голям шамар е да ми се кажи: "Господ да те пази!" С това смислено и сърдечно пожелание мисленно се подчертава, че аз съм отделена от това, каквото е Господ и имам необходимостта Господ да ме пази. Предполага се, че може да ми се случи нещо лошо. На това "Аз съм света. Може да ми се случи нещо и да погина, но не се бой.

Господ е с мене. Моли му се. Той ще те пази." е добре за добрите. Ами ако съм една от лошите, непослушните? Кой господ ще е съгласен да държи защитно ръка над мене? "На добър ти път." също има поднотката: "На път е страшно. Може да ти се случи нещо унищожаващо. Внимавай макар, че господ внимава за тебе."

На това, каквото е Господ, може да се случи какво? Дори и да се затрия като тази и тази личност, не се затривам, защото съм това, каквото е Господ - Неделимостта. Как може Господ да пази Господ? Как може Господ да е на път като "краката" на Господ са навсякъде? Как може Неделимостта да дели Недилимостта? Как мога да се пазя от мене самата като без второ няма конкуренция за едно първо, което не е?

Всичко в дуалния свят има една определено ограничена цел за оцеляване. Това оцеляване не е сигурно. Нуждае се да се окуража с вяра в него самото. Прибавя се вяра, за да се осигури една евентуална сигурност в несигурността на оцеляването на целта. Вярата "Да пожелая добър път. Не се знае. Може да се случи нещо от лошо до страшно." е предположение за евентуалното ми погиване преди сигурното ми такова. Молбите/молитви да оставим на страна. И те не ми дават исканата сигурност. Непредвидеността стои сама пред вида на моите представи, облечени във вяра към моя господ. Тя е моето ежедневие. Пустият разум от много лутане през пустинята на разсъждениета си не вижда, че майсторът в същност е непредвидимостта на Живота, а не той залутания.

Много труд е нужно, за да се оставя да вярвам с вяра във вярата. Едно понятие като всяко друго. Един израз без израз на неизразимността. Животът не чака да се вярва или да не се вярва в него. Животът е. Доволна съм. Остава каквото е, с мене и без мене.

Каквото писах и каквото току-що прочете е една мандала от думи. Вниманието се обръща към следващата мандала. Напуснатата е само един куп от знаци, недостигащ Божествеността на това, което си и ти.