този влак "Момент сладост"

Бленувам за безусловното щастие в отсъствието на щастлив или нещастлив. Бленувам за безусловното щастие закътано от един път луд от щастие, друг път луд от нещастие. Мисля си: Как де се постигне абсолютната непресъственост на душата, коята по някога е съзнателно "аз съм", по някога е несъзнателно "аз съм света"? Казвам, че тя се бори храбро според условностите на собствените си състояния - така силна, така слаба.

Ах. Тази така красива дума за така китено нещо, изписана с буквите д у ш а -- от които пък излизат други думи, по-малко красиви? Д-ева У-ши Ш-антава А-така. Описвам я. Пея ú сладко песни. Люляя я до заспиване в мислите ми. Стихувам ú най-любовните ми редове. Къпя я в молитвите ми. Зная как е тя, без да съм я виждала. Не ми се е мерва дори за миг през несвършващото ми блудене по нея..., но зная как е тя!? Тя е като картината в пустинята. Без вода останала, зървам я така близка, моята душа, моя извор. Само две малки крачки и съм при нея. В жаждата ми нозете ми имат сила. Гоня я не от мене, а към мене. Но дали тя ме иска или прогонва по-далече и по-далече? Още малко и ще я настигна. Вярвам си в лъжата. Дали тя иска да ме приближи и прегърне? Това не питам. Искам я за мене - жадната - жадна за мене самата.

Зная я се без да се зная. Но има ли някой, който да ми покаже моето знание? Кой да го стори? Напразно за него би било усилието да ме покаже на мене самата. Би ли имало място за него в мене, знанието - едно знание без да се знае? На празно за мене да искам да се зная. Не е условие, за да съм пълноценното знание, пораждащо усет за знание на никого нужно. Дори и за мене ненужно.

Каква утеха! Животът не е условие за цел, не е цел с условия.
Лекота.
Наслаждение.
Без сладост е наслаждение. Ей така. В момента.
Няма спомен от сладост.
Не става сладост за бъдеще. Само момента е сладост.
Сладост. Сладост. Сладост. Момент сладост.
Момент сладост.
Момент сладност.

И ако ти кажа, че този влак "Момент сладост" не спира, би ли искал(а) да слезнеш на спирката "Момент сладост"?