Завита в заблуди

С прословутата пропаст, на чийто ръб седя с клатещи крака, се взврачваме с празни погледи. Така успокоена, в размисъл съм дали да скоча в нея или не. Понеже съм най-интелигентното усетно същество на една малка планета, първо си нарисувах тази пред мене зееща пропаст. Скучна съм ú, но тя е в момента моя с(ъ)пътник. Мисля си без да му мисля много: пак съм аз, която определя съдбата си. Силна съм по заключенията. Как да стана едно с тази пропаст? Завита в заблуди, блудя из мислите: аз съм шефката, която решава да шава или да не шава. Един път като си подхлъзна дупето, сме едно - аз и пропастта. Няма мене, няма пропаст, няма представа какво е то това, което наричам многоумно едно. Край на въпроси. Край на недошли отговори. Край на несбъднатата вяра в при-живота.

Изведнъж пред мене стои друго решение за разрешение и иска да го реша. Със златен гребен трябва да го сторя. Дълги златни вълни. Не се свършват. Вървя, вървя и реша. Няма път. Няма пропаст. Няма мене. Решене, решене без повтаряне, без започване. Да предпочитам ли тази представа? Или да се обърна към тази с мостовете?

Земи, с пропасти разделени, искат строене на мостове - началото на пътища за завоюване на чужди владения, които в бъдещето ще наричам "мои".

Земи, с пътища и без пътища нямат владетели дори ако такива казват, че има. Нито преходното владее. Нито непреходното владее. Привидното различимо, е действително неразличимо. Един шанс да се спра да вярвам в един различен свят, пълен с приятели и неприятели. Or zero ground reflexions