"За него животът..."

В представата ми, че съм един живо творен човек, отделен от Живота, непринадлежащ към Живото, е тъжно да кажа: "За него животът направил бих всичко.”
Тъжно е да съм с квази смъртен "живот завършващ с: до поискване."
Тъжно е когато си поставена на колене
с алтернативата:
"няма изход".
Дори с усмивка е тъжно да кажа "аз бях до тука" макар че същата усмивка казва че в кожата ми "не е тясно."
Тъжно е "Когато, те натикат в ъгъла" първо тогава да кажеш усмихнато:
"здравей Живот!"
Тъжна съм "като агнец пред заколение".

Нима всичкото всичко завършва с окончанието на малкия ми смъртен живот? Нима с това "до тука" за мене, свършва Животът, в ъгъла на моя края? В най-добрия случай бих издъхнала усмихната, с поздрав на устните за Живота, който приживе не срещнах. Бих ли го срещнала след приживето?

Как би било, ако вниманието ми се насочи към представата, че съм Живота, истинския? Аз, Животът? Да. Аз, Животът.
Възможно ли е да съществува някой извън мене, който би се осмелил да каже: "За тебе, Живот, бих направил всичко."???
Възможно ли някой да е в способността да се бори за мене, Живота, който няма нужда от борба и борци, за да е каквото е?
Възможно ли е някой да ме натика в един ъгъл, мене Животът?
Възможно ли е да спира ножа, "опрян в гърлото" ми - в мене, Живота, истинския?
Възможно ли е да завършвам с молбата до някой си "с до поискване?" за спиране или за продължение на мене, Живота?
Възможно ли е някой да дойде отвън мене да ме заплаши, затвори, нарани, осъди, унищожи - мене, Животът?
Възможно ли ми е на мене, Живота, пред надписани куршуми да се плаша?
Възможно ли е да се водя на въженце от мене самия, да се коля сам от моята ръка, която нямам?
Възможно ли е да влизам и излизам от мене, Живота?
Възможно ли е да имам вход от мене и за мене, но не и изход? Аз, с вход и изход?
Възможно ли да съм "до тука" като съм само аз, Животът - непосредствения?
Възможно ли е да ми е тясно или широко в кожата като нямам такава?
Възможно ли е да си отидя от мене, Живота, като не съм си идвал от мене, същия Живот?
Възможно ли е да се усмихвам на мене самия Живот, казвайки на мене самия: "здравей Живот!"?

1. П.П. Жизненото при-ключение е възможно. И понеже е възможно, то е винаги при ключа на невъзможното. Всяко приключение се приключва. Продължение следва. Това, което е, не може да се отключи или приключи. Животът не е в приключението.

2. П.П. Защо насочвам само-оръжието "приключение живот с начало и с край" към мене самата като не съм убита, ако бих могла да се самоубия или да бъда убита? Ако вярвам, че друг изход от смъртта няма, оставям се сама да коленича пред илюзията ми: не си Живота, а нещо отделно и отделено от него. Дори и така, не мога да не съм каквото съм - Животът.

Само-оръжието не мога да отвърна от мене. Дори и да натисна, куршумът улучва тялото, но не и мене - Живота - нито дошъл нито заминал.

3. П.П. Идеята за по-горе писаното е стихотворението "Ако си жив" от sowhat