H.W.L.Poonja* разказва:

Eдин ден Кабир** гледал как жена му мели брашно в една каменна мелница и плачел. Той бил толкова чувствителен човек, че дори не можел да гледа как пшеничните зърна падали в дупката на мелницата и там се разтривали на брашно.

Жена му знаела, че Кабир е едно със съзнанието и че той можел да съчувстува не само на всички живи същества, но и на пшеничните зърна. Въпреки това го попитала: Защо плачеш?
През сълзи ú отвърнал: Не търпя, че зърната се разрушават и стават на брашно.

Жена му, която също била "събудена", повдигнала капака на мелницата и се обърнала към Кабир: Погледни! Има зърна, които са така близко до оста, че мелницата не може нито да ги стрие нито да ги мели.

Poonja продължава, казвайки: Тези, които в този свят са най-близко да центъра, са запазени от унищожение. Отстранете се от центъра и е свършено с вас. Повечето хора се държат на страна от центъра и по тази единствена причина страдат.

По-добре е да останете неподвижни близко да оста. Така светът се върти около вас, но той нито ви засяга, нито ви съсипва. Така той не може нито да ви нащеди нито да ви заличи по какъвто и да е било начин.

H.W.L.Poonja*
Poet Seers**