Resist the temptation

Hello. Зададох ти повечето пъти въпроси. Понастоящом остават без отговор. Изглежда, че разговор с хората, коита не четкат езика си, е трудна работа. А в ежедневието четкането на езика е позната здравоопазваща мярка.

В текстовете ти си противоречиш и това е естествено. Неестественото е, че го отричаш. Държиш на принципи, чийто дом е мисленето. Животът няма нито принципи нито дом. Одобряваш всеки, който пее по нотите ти. Неодобряваш всеки, който не пее по тях. Освен одобрението има и неодобрение. Нима одобрението е по-малко или повече по качество от неодобрението? Не можеш да приемеш едното и да отхвърлиш другото. Те са "родени заедно". В прекрасните хора са вложени и корените за непрекрасни хора. Настъпú един от тях само по малкото пръсче на крака и гледай саир. Веднага можеш да разбереш, че с разбиране не се разбира каквото не е за разбиране.

С желание и без желание преживяваш представения от тебе живот, което определено не е това, което мислиш да е животът. Моментът те "учи", че не можеш да учиш как да е момента. Животът те "учи", че не можеш да учиш живота.

Говориш за истината като че ли я познаваш. Тоест лъжеш себе си и тези, които са склонни да ти вярват. Дори взимаш парите им с обещанието, че при тебе могат да учат истината. Нима това е добро дело? Само който знае с незнание води незнаещите към същото незнание.

С темата самоопознание ми даваш (по)води да се размивам като едно нищо(жно) аз, което никога не е било нещо(жно) такова. Ти пък виждаш в тази тема растенето и развитието му без да даваш сметка на кръчмаря. В същност ти си той, но той няма нужда от смятане, за да е кръчмаря, абсолютният. Но това не те интрегува. Виждането ти е вковано в успеха на тебе, победителката над истината, над живота, над господ. Прокламираш се за щастлива и искаш да правиш другите щастливи. Че успехът на приятните хора може да стане успех на неприятните хора не е във визира ти.

С растене и развиване краят на началото е същото начало на края. Че това може би да е животът, не те интересува. Чарът на Пинокио след всяка нова метода е разочарование. Оооо! Ти не теглиш конците както си представяш. Казваш си: Бързо, бързо! Искам да намеря една друга нова метода. Струва каквото струва. Може би пък да съм първата, която ще улови пърченце от опашката на така търсената истина или друга заблуждаващо пламъче.

Огънят чисти каквото не е това, което е истината, животът. Това, което е, не гори и не горú.То е най-естественото нещо, което не се показва, не се крие и единственото присъстващо нещо, което не се улавя със сетивата на представния "аз съм света, едното и всичкото". Няма език за него. Няма представа за него. Само загадки, идеи, заблуди, лъжи макар, че само истината е. Твоята тема е борбата на азът. Иска да оцелее на сцената макар че магията не става. Нито при индиянците нито при индийците нито при, ах така празноглавите американци, още по-малко при руснаците с водковия им проблем. Тоест не е работа на азът да става аз.

Казваш многоумно "не го взимай лично", което казвам и на тебе, но колко пъти така силно-слабия аз е оскърбен и се запъва като професорът с дългите уши. С неговото виждане пътят свършва тук, където е спрял. Ограничението с принципната вяра в непоклатимостта на разбиранията, на които твърдо държиш, затруднява един свободно течащ дяволок. Господ не кара нещата, но дяволът го прави.

Лек ти път през преспите от пясък или вятър или дъжд или думи или мисли. "При себе си" не можеш да упражняваш. Оставаш с тренинг и без трениг непоклатимо "себе си". Колкото повече се запъваш, толкова повече се спъваш... и при това нито губиш нито печелиш. Защо тогава усилието да се насилваш?

И на този въпрос като начало на разговор по различни причини няма да ми отговориш. Това не е пречка. На въпрос, отговор не идва. Държиш на правото си да държиш на себе си. Тоест държиш и на задължението си да си права. Но и задължението ти има правото да е право. Както да се върти и сучи и ти не правиш изключение от правилото на полюсния закон, който не може да е валиден за един кон, но за прекрасния човек с нечовечност важи не само каквото му е важно, но също каквото не му е важно.

Като пиша "по тебе" пиша "по мене" и обратното. Като се занимавам с тебе, се занимавам с мене и обратното. Само с мене говоря макар че се обръщам към тебе - едно тебе, което по природа е мене. Не се обръщам като аз към едно друго аз. Съзнанието съм, разпръснато в несвършващи образи, форми и фасети, неуспешно търсейки в тях да се разбера какво съм, коя съм. Само от мене и за мене мога да говоря макар че привидното различие ме мами - тук аз, там ти. Усетът за название или неназвание или който и да е усет, не изменя нищо на това, което съм. Абсолютното няма усет за теб, за мен, за нас, за вас, за тях. А това, което се назовава, по природа е същото ненаричащо се абсолютно, което се смята отделено от това, което не се дели, не се събира. Мене, тебе, нас, вас, тях са прибори за нещо-нищо, което с прибори не се обяснява. В представата те виждам ужасена да те сравнявам с мене. Сравняването не е това, за което думам. Не се сравнява, не се различава макар че има илюзията за различие или за прилика. Естествено е.

Не ти пиша, за да ми кажеш благодаря за симпатията ми към писаното от тебе. Не ти пиша, за да ми кажеш обидена, че не одобрявам писаното от тебе. Не ти пиша за схватка на разбиране. Дали пиша в този блог като S. или в твоя блог като ... или в друг блог като ..., в нужда съм. Съзнанието като XY търси и с написани думи да се намери без да му се отдаде това приключение. В това лежи щастието и нещастието му. С пазене и щадене не расте каквото не е посято. И въпреки това с пазене и щадене от егоцентричната лудост мога да спра да вярвам, че съм всемогъщия господ-треньор, който казва къде е пътя и на кой е позволено да го върви и дава правилата как той да се крачи.

Както винаги: каквото ти пиша, важи за тебе и за мене и за Вселената и за "неотралните" читатели. Никой не е нито включен нито изключен макар, че по този така минимален свят се включват приятните хорица, се изключват неприятните такива. Нима това е безравномерност?

Така мога да продължа да (ти) пиша без спиране, защото не съм започнала да пиша. Съзнанието се само-разговаря и не казва нещо. Съзнанието мълчи и не казва нищо. Познава се абсолютно и никога не се познава като представа. Няма никакъв смисъл в мисълта, че се зная като не съм в рамките на знание.

Благоволение е да се търся макар че не съм се загубила. Тази игра на самокриеница е единственото развлечение, в което безкрайно се развличам в неотминаващия момент. При това азът не е нито под въпрос нито пред точка. Какво облекчение без да се боря за мене или против мене! Какво облекчение за незначението на моята значимост! Какво облекчение е, че привидната истина е лъжа! Какво облекчение е да усещам, че представата за истина или живот или господ не е това, което се нарича истина или живот или господ!

Удивена съм. У дивото съм в незнанието ми, че не съм това, което мисля да съм. У дивото съм в знанието ми, че не мога да не съм. Бездивността не познава нито едното нито другото. Кой може да каже какво е това - бездивност или СЪМ или...? Resist the temptation!

П.П. И в тези редове има грешки. Кога разумът не е правил грешки? Той живее от тях.