Дева Мария не се замерва...

В новия Тестамент се намират следи от бисерни думи по истината. С възкръсването на Йезус, Христос не се обажда. По някога джобен телефон звъни в църква, но да е той? Видимо невидим той е сред нас, без да дума.

По естество Йезус, светият Дух и Господ-Бащата не са различни. Не могат да се разделят. Природата им е девственост, непокътност, незаченатост, безусловност, това, което е недостъпната във време и пространство Дева Мария. Представата за това, което е тя, не може да се опише с каквато и да е представа. Стигмата грях не я докосва, нея Недостижимото.

Тя не се ражда. Не се опложда. Не се зачева дете в утробата й. Не ражда. Не оплаква син, разпънат на кръст макар че невероятната приказка, затворена между кориците на библията, размътва и до днес ограничения ум. Тя е симбол- медитация за тази неузнаваема, безусловна енергия, 'привидно-сетивно различима' в Господ-Баща, в Светия Дух, в Йезус-света. Тя няма слънце, няма луна, няма звезди, но сетивно има слънце, луна, звезди. Тя няма мъж, няма жена, няма дете, но сетивно има мъж, жена, дете...

Сърцето трепти по тази никога намираща се Дева Мария. Единственото, което без сетивно присъствие присъства, е това, което наричам Дева Мария - неизбежната съпътница, блестящата звезда Овчарка, тихата вода(чка). Куроната на Слънцето блести над главата й, нозете й стъпват върху лунния сърп. В дясната цептъра, в лявата ябълката на царството не от този свят. Нито Слънцето може да я освети нито Луната може да я посенчи.

Неопетнената не се замерва с тежки от грехове камъни. Тя не се бори с греха. Грях и негрях е тя самата. Дева Мария не се разпъва на кръстта на истината. Тя е истината. Тя е самото възкръсване. Непокътната от някой и непокътваща някой Дева Мария е това, което е святост, без която няма свято или несвято. Това, което е Дева Мария не се дели, не се събира, не се слага в рамки, не се контролира. Булото на тайната й не се разкрива.

Тя е тази, която безусловно присъства и под кръстта с разпънатия Йезус. В образа на Дева Мария, това, което не се нарича, е единствено присъстващо. Через него неотменимото разпъване на Йезус-света и на светия Дух, свързани через Господ-Бащата е възможно. СПАСЕНИЕ ОТ ГРЕХА, КОЙТО НЕ Е ДОШЪЛ И НЕ СИ ОТИВА, НЯМА. СТРАДАНИЕТО Е ИЗЛИШНО.

Представата за последната упора - Господ-Бащата - срухва. Йезус-света не е действителността. Майката Мария не е действителността. Възкръсването е като "просветване" за Йезус-човека: Христос е, а не вярата в Йезус-света. Христос е без "но" "или". Христос не е погиналия грешник за неброимите търсещи души, поклатими във вярата си в Йезус-учителя, в Йезус-света. Христос не е бродещия по света Йезус-човека, съмняващ се в самия себе си. Христос не погива. Надделяване на кръстта Йезус-света няма. Няма нито опастност нито спасение от кръстта... В момента на изгряващото черно слънце грехът не е. Светилото няма нужда да си свети, за да е светило.

И въпреки това разкръстването не спира за вярващите в едно бъдещо и никога не достижимо обединение със съветващия ги Господ - господът на човека. Това, което смята с умни сметки по желание да дели неделимото, не може да проумее какво е това, което е раждане и смърт, грях и негрях, господ и дявол. Това, което е, не е нито господ нито дявол. Как може тогава господ или дявола да знае какво е това, което е господ и дявол?

Това, което Дева Мария симболизира, не си задава въпроса. Тя не е собственичка на библиотеки, пълни с въпросници. По това, което е тя не се пише. Христос не пише какво е това, което е Христос. Само представата пише как си представя това, което не може да се представи.

... С края на тази приказка започва една друга приказка, гадаеща и никога неразгадаваща Дева Мария - Неприсклонната.