Като пиша на Laurencia, пиша на мене и на тебе, които сме и Laurencia.

- Laurencia, казваш: .... всичко е въпрос на личен избор, човек може да прави каквото си пожелае със своя свят.

Личен избор (май?) няма. Ако смяташ, че си смъртна, не можеш да избереш кога да се родиш, кога да мреш. Къде ти е избора? Ако смяташ, че не си смъртното, а си това, което Е, нямаш избор да си или да не си. Не можеш да не си. И за това не е нужно избор.

В представата съзнание може всичко да си пожелаеш, на всичко да вярваш, но изпълняват ли се желанията ти както ги поръчаш? Това, което не искаш, а се осъществява, не е ли и то твое нежелано желание?

Много заблуда има около човека и предствата му да е господаря на света. Но уви. Само Гьоте да се чете, може да "просветне" нещичко. Може би.

- Както знаеш, Laurencia, единственото сигурно нещо е, че нищо не е сигурно.

Светът е в мене и неговият лик е моя лик, но в този лик не се намирам. Този лик е в рамките на аз-съзнанието, за което можеме да говориме, да психологизираме, да философствуваме, да разкриваме представите за това, което не се показва, но е единственото присъствуващо. То не се улавя със средствата на усета. Никоя теория, никое изказване може да постигне това, което е по естество. Нищо не е нарушено, защото нищо не е изградено.

В действителност няма прословутата бездна на делението, на зависимостта. Кой зависи от нещо или някой?

Представи си, че замениме понятието зависимост с понятието връзка. Нали знаеш? За да е космосът, не може да му се извади дори и една прашинка. Но няма какво да се свързва. Понятията ги мениме, но никое не отговаря на истината. Светът е в равновесие дори да ни се струва, че не е така.

Ако говориме за хора, психолозираме. Съзнанието е и като човек в опит на търсене. Само съзнанието е възможно и то дори и без човека. Азът СЕ държи за гушата от страх да не се изпусне. Предимството му е да не умре, да остане жив, но сам се души.

И тази заблуда е незнание. Това, което е, не може да не е. А това, което не може да е, се бори със сенките си. Като така избор няма. Нито това, което е, може да избира. Нито това, което смята, че може да избира, избира. Ако кажа сега: всичко е случайност, ето ти пак една представа, която не може да е действителността.

Макар усетът за различие, няма действително различие. Без различие няма зависимост, няма връзка. Без второ, къде да се намери първо и за кого и защо? Това е "обратният път" към това, което е. През мене, Йезус, стигам при Бащата, азът. Но това, което е Христос, е пред азът. Христос не говори, защото е избора И неизбора. Няма нужда от решение на коя страна да съм. Аз съм едното и другото. Не мога да избера едното и да отрека другото. Невъзможно е. Като плача, плача, като не смея, се смея. Няма умисъл в едното или в другото.

- Laurenicia, сигурното е несигурно и това е сигурно - несигурността на сигурното... и оттам не тръгва нещо или нищо. Делението на сигурно и несигурно е съзнателна представа. Представям си, че може и да е така. Може и да не е така. Така го разбирам, но не е разбрано. Това, което е, не е в рамките на разбирането, на разбраното. Абсолютната истина не се намира. Кой да я търси? Няма един, който да е извън нея.

Разбирам отделни прояви на действителността, защото има един да мисли разлики между отделни неща и оттам си представя отделни прояви на действителността. Това, което е действителността, в действителност не може да се дели. От-делни прояви на истината като такава няма. Така го мисля, но не се мисли. С представа не се разбира този, който си представя, но не се представя.

Щом си поставя въпроса: кое е първично? има един, който СЕ мисли извън това, което е и дели, различава - тук съзнание, там материя. Ако не е това, което е действителността, от къде усетът за действително, за недействително?

Този прословут аз, който се мисли извън това, което е действителността, е убеден че `вижда` действителността като огледало с две страни - физическа и метафизическа. Той си я представя като огледало. От тази страна се оглеждам, от другата страна зяпам в гърба на огледалото... и пак се виждам - дъска или картон в рамка. Достъпът до обратната страна на огледалото е именно все още отворен, защото е в пределите на съзнателното възприятие и има възможността и за ясно-вид-ство.

Ясновидството е все още в `рамките` на съзнателното аз и за съзнателното аз. С ясновидство се оплитам още повече в бляна ми за истината, за действителността. С ясновидство искам да избегна един проблем, една мъка, едно нещастие. Трябва да ми се гадае, да ми се гледа ясно в звездите, да ми се гледа ясно на кафе, да ми се гледа ясно в душата. Да дойде някой с ясновидство да ме учи, гласú и упражнява, защото аз съм в мъгловидство! До следващия дълбок сън падаме пак в дълбоката тиня на азът и ежедневието му с неговите бълващи илюзии, включващи и понятията за задължителната различимост - субективност, обективност. Не че е лошо или не лошо. Каквото не бяга, е неизбежно.

Това, което е, не се стига с ясновидство и още по-малко с физика и метафизика. Физика и метафизика са обективни понятия от субективни обекти, които не могат да открият това, което не е покрито. Как може това, което наричам живот, да се види ясно от някой, който не може да съществува извън това, което наричам живот?

Виж: - Да повярваш на гадателя