Къща, на пясък градена

Вятърът шиба всичко каквото му попадне под невидимия камшик - вълните на океанa; малкото зеленина, закътана между пясъчните могили; гладните кози; мършавите палми; изсуканите от сушата тела на малкото хора, денуващи тука.

Хора - затворници на пясъка. Роби на социалното подтискане, станали заточеници на свободата си под това ниско небе, по-тежко от земята.

Като колибите им, забити колове в пясъка и покрити с палмови ветрила, те не знаят колко време ще текат. Пясъкът е жив. Тече като вода и зарива себе си преди да си пробие път.

... Къща строена на пясък съм. Пясък съм. Няма път към мене. Няма бягане за мене, от мене. Тека като вода без да изтека. Не зная какво става отвъд хоризонтите на океана, на небето, на пясъчните могили, на козето стадо. Но зная, че дори на Луната, на Марс и сигурно другаде е също пясък. Само пясък. Пясък за пясъчни вълни, затворници на самите себе си.