Човешката същност е блаженство.

Именно. Защото е блаженство, не мога да стоя до него. Аз съм то самото. За това и не мога да кажа какво е блаженство. Без различаване няма названия, няма форми, няма аз, няма ти. Без второ, няма първо.
Има представата ЗА блаженство, но представата не покрива това, което е пред представата блаженство. От представа не става нещо като му се приложи една представка.

Привидно има представата, че един Буда е стъпил на земята - дошъл и отишъл си. Самият учител Буда е казал, че никога един Буда не се е родил, никога един Буда няма да напусне земята.

Докато се смятам да съм отделена от това, което не се нарича, вярвам на илюзиите ми, които ме водят още по-дълбоко в кладенаца на раздора.

Така и с Буда. Самият Буда казва, че няма Буда, няма учител. Няма мостове за това, което не е разделено, защото несъбрано. От къде да взема тогава учители и ученици да минават през мостове, да се срещат? Имат ли нещо да си казват? Ученикът прави учителя. Учител става с ученик... Има ли ученик без учител? Кой от кого какво да учи? За какво? За кого? Учението не учи, за да е. Каквото не знае, учи и въпреки това остава неуко. Знанието е незнание за това, което е самото Знание.

На какво да се вярва? На илюзията или на това, което е пред илюзията? Има ли илюзия? Има ли пред илюзията? Или всичко е сън, в който не мога да съм, но сънят не може да е без мене - този, който не се сънува.