Без очакване

е очакването да няма очакване. Фокусирането е пак в рамките на аз съзнанието. Тук очакване, там неочакване на очакването и прочеи варианти.

Само привидното сетивно деление прави възможно да мисля че съм роден като син на една жена, която наричам майка.

Първо трябва да съм, за да вярвам като усет че съм роден. "С раждането ми" правя една жена и нея пък правя майка - моята майка, а оттам пък моя свят, моята Вселена... Но каквото не си отива, не е и дошло. Каквото е реално, не е.

Отношението 'син майка' принадлежи на този усетен свят. Ако той е истина, трябва да е без идване и без отиване.

Привидно син, привидно майка, привидно любов, която за секунди може да се превърне в чувството омраза. Каквото е, не може да е. Това, което е, не може да стане. Как да стане Любовта любов или омраза? Тя е. Релативираното чувство не е това, което е Любовта.