събота, юни 20, 2009

априлска бяла нощ

Не се кахъри по глупостите, защото и те имат своята истина макар да не е истина, а лъжа. Тук не мога повече да пиша, защото пълната контрола на аза се върна и контролира мисълта, която не може повече да тече свободно без задръжки и поправки на думите.

Жалко. Беше приятно дори на български да си говоря без да разбирам какво излиза, но беше логично, което е нелогично с контролата. С контрола излиза нещо съвсем друго като без контрола. С контрола е по-малко и по-бедно преди всичко някакси невярно, а мислено и премисляно, сто пъти в устата въртяно докато излезне какво би трябвало, но не е чисто.

Не е чисто, а прано от разума докато стане бяло да свети на слънцето като неопетнено. Но неопетненото е много петнено дори и мръсно, защото мислено и премисляно. И така нищо не става като стане азът. Само се бърка в работите, които не познава, но иска да контролира, за да са по-красиви от колкото са. И бърка всичко, което е било право и истинско, но според него е право кривото и криво правото и ето ни пак на смета.

Петелът пее, но кой иска да знае че той знае всичко. Казва се, че човекът знае макар че не може да пее на време. Това не е грижа на петела. Той си пее когато е за пеене. Мълчи когато е за мълчене. Не си напъва ума да мисли дали е за песен или не.

Само от него бих могла да наума нещо, но не искам. Мисля се за повече от един петел, защото главата ми е по-голямо от неговата. Има повече съдържание, но дали то е по-качествено не се знае точно. Не пея когато се пее, а си пея когато искам дори да не е времето за песен. Дали това е повече или по-малко не зная, но е объркано.

Заспала съм съвсем будна, а когато съм будна съм съвсем заспала. Казва се, че нито съм будна нито заспала, но изпитвам ‘будна и заспала‘. Важното е че не съм будна не съм заспала, но не го разбирам с повечето ми ум от този на един петел. И той не го разбира, но е винаги на време с това което е за правене. А аз тичам подир мене да съм на време да не се изпусна и все се изпускам, защото правя по моето ми искане, а то не е нито по искане нито по не искане. А каквото не разбира какво е това нито по искане нито по неискане, не разбира какво е искане когато е неискане. Не разбира неискане когато е искане и е винаги на време без да брои часове по времеметър.

Жалко че не мога да пиша както си говоря плавно без задръжки и контрола без разбиране и въпреки това разбрано и казано. Не върви, защото искам. Като не искам, иска да върви и върви от самосебе си, защото не се намесвам в неща които не са за пеене от мене. Добре е като се отприщи контролата.

Действително по-широко и по-добре изглежда, но е все същото съзнание, което няма граници по себе си а само се чувстват такива граници, където не са. И това е добре, за да се изпита малко и много. Много не е малко. То не знае нито много нито малко, но е повече от малко, защото има един, който сравнява нещо, което е нито нещо нито нищо и това е сравнение спрямо друго нещо, което не е същото нещо от предишното друго.

Харесва ми че е е неограничено, без граници и че е несравнимо с едно нещо или с повечето неща. че няма конкуренция за него спрямо друго и че друго няма конкуренция спряма него, че няма едно или две. Може би ми харесва защото не чувствам борба с мене си или борба с другиго и това ми дава чувството за сигурност, която е така съществена за аза.

Страхът не е с тази система на разбиране макар че има страх спрямо едно куче или само едно жеко. Веднага зная какво да се прави, но не ме страх в най-дълбокото, защото съм само аз. Това е мислено и не отговаря на това каквото е и което не може да се опише или да се спре, за да се анализира от мене, което не е нужно, за да е каквото е. Именно то няма страх, защото не е един, който би могъл да изпитва страх каквото няма врагове или приятели. Не го е страх. То е каквото е, спрямо себе си. Не може да каже какво е, но е винаги спрямо себе си.

Без сравнение не е нужно да правя приятели и оттам врагове поради приятелите си, които бързо могат да станат врагове. Опитвам се със сравнение да зная какво е враг какво приятел. Через тях се изпитвам какво мога да съм си - приятел или враг, но нито едното нито другото отговаря на това каквото съм. И като така то си остава само едно изпитание без оставане. Не пречи. Нито съм се изменила нито съм се накърнила. Не ми трябва приятел, защото не ме размножава. Не ме намалява. С враг също не се изменям, защото не ми казва нито нищо нито нещо да го зная или да го имам. Така се изпитвам като герой с геройства, но винаги като - сравнителна или приравнителна степен спрямо качество привишителна степен без да съм накърнен от качество и от количество.

Но имам едно предимство да опитвам едно и друго без да съм едното или другото. Не е нужно да държа едното или да държа другото. Тези противоречия се менят без да ги питам без да ме питат. Идват, отиват си, но аз оставам да изпитвам, което е в момента без да се гримя какво е то. Не го зная не го познавам не ме знае не ме познава, защото разлики не се броят, не се оттеглят, не се притеглят. Каквото знае разлика, знае и неразлика, но не прави разлика между разлика и неразлика и като така защо да се тормозя какво е право какво е криво. Различни са, но без разлика.

Разни и различни не са равни. Разни са много, но може да не са различни. Различни могат да са много, но са различни спрямо малкото, но не спрямо себе си. Каквото е, не е различно спрямо себе си, не е равно като на себе си. Като себе си е различно от себе си, защото са две за сравняване и за различаване, което е възможно, но невъзможно защото недейстително спрямо това, което няма спрямо себе си.

И като така пак сме на опашката, която чака на опашка да стане главата. Но нищо ново няма да види дали е главата или опашката. ТО не е ново. а само това което може да е без ставане и неставане. И това е болезнено да не се разбере от разумът, но като е в контрола и под контрола за да може да функционира в различаването на света, защото където има тела трябва да има и правила за тях за да не си стоят в пътя. Иначи има катастрофи, които нямат в същност значение, защото е привидно разделен свят.

Виждам умрели, но като е само каквото е, разликите не правят разлики на умрели и живи тела. Едно съзнание, едно тяло с безбройни телесни форми, неброими разуми, но само един такъв и това деление на едно единствено аз с разум и тяло е все още представа за мене какво съм и каквото не мога да кажа какво е то, защото казаното и неказаното не казва какво е каквото не може да се каже с думи или да се каже с мълчание.

За да се опише самото то, трябва да е в рамките на време. С описване във времетата на времето, не може да се каже какво е това ТО. Като се описва от мене представата за него, има време. С време и във време не се казва с думи или с мълчание каквото не е във време или невреме. Няма изход за каквото не е влезнало във вход да играе на ‘аз в света‘ на ‘като‘. Играта е самото ТО, но не е в играта. Само я поддържа привидно, защото без енергия няма и игра на представата за енергия.

Тялото иска да спи. Не може да се каже каквото не се казва с казване и с мълчание. Няма начало на този саморазговор с мене. Няма да го свърша и като така остава това каквото е без да се зная. Не е нужно винаги да зная или да не зная. Съм. Какво повече от това? Да зная какво съм, не би могло да бъде иначе. Бих станала пак една представа за мене и пак бих продължила да търся това, което не се намира в разликите на две неща.