И като не може, (той) спи.

Трябва да съм и пред раждането ми, за да се родя с един часовник-тяло, който отмерва времето обратно. Страхувам се от последното преживяване на S. - умирането. Трябва да съм пред раждането ми - нито нещо нито нищо, непринадлежащо в областта на умствената ми представа. Не го прояснявам с умуване. Умът не е прозорец за гледане през него.

Нито нещото нито нищото нося от преди рождението ми Христово. Нито с нещо нито с нищо градя руини в краткия усет живот. Нито нещо нито нищо мога да спася след смъртта на кръстта. Разбери, умен разум, неумерен в търсене и ненамиране на незагубеното нещо/нищо. Разликите на света не правят това, каквото не е различно, различно. Самото То си е основа. Основа е на неоснованото такова.

Като незряла ябълка не се предавам на земята. Надявам се да срещна този, който така горещо обичах, който и през този един за мене живот не ми се показа. Никой любовник в живота ми не успя да го замени. Умирам с бляна, че най-сетне ще го срещна - лице в лице. Нямам друго средсто освен винаги летящата ми представа. Изписвам с разумната четка рисунки-представи как е това, каквото не е за рисуване. Въртя и суча на мотовилката думи, изрази, романи с целта да открия какво е това, каквото не съм скрила. Не намирам с упорство и без упорство. Не е за намиране, но умът не иска да го знае.

Умирам и не го намерих. Не го срещнах, но сега съм на реда да се зърнем, да се сърцнем. Продължавам да си представям, че оставям аз и той - горещо бленуващото ми съкровище. Но кой е този "той" като съм само аз без второ аз? И без първото къде е представата за аз? Не мога да си представя какво е "той" без този високо мерещ се аз, наричащ се високомерно "мене - различн(а) от другите." "Той, непостижимият" е мой продукт. Без мене няма и него за сърцване. Сърца не се срещат. Не се сливат. Не се притапят в едно сърце от стомана. Но не ми го казвай! Ще разрушиш лъжата ми-надежда.

Този, който е бил много близко до смъртта, говори какво е било. Бил е все още едно сетивно аз, което е усещало нещо, което не се преживява в по-ограниченото състояние на съзнание. Дори този, който "се връща пак на този свети свят" и не си спомня какво е било, има все още един аз, който е бил в още по-обширни пространства на съзнание. Не си спомня, защото съзнанието не е повече в тясната област на "аз си спомням като не бях тук при живите".

Как ми идва на ума да говоря за най-голямата невероятност - смъртта? Наречи един единствен, който е преживял смъртта? Смъртта не се преживява. Не се усетно надживява. Как тогава да зная, че има смърт? Починалият не казва: "Мъртъв съм. На виж." Само той би могъл да каже, какво е това покоя. Не го сторва. Първо един аз с отражение на отражението на аз. После обяснения и предпоставки, не ставащи за поставки на истината. Или какво?

Как е възможно приживе да си представям: един път умрял(а) е край? На мене ли е да казвам: "Това, каквото е Безпрекъснатостта се прекъсва с усета "умиране". Искам да зная, каквото не се знае условно. Без ‘аз с размножение‘ - има ли и представа за край? С края на фарса "аз - правомерителят" какво би било край, какво би било некрай? Какъв усет за смърт? Нима животът би могъл да се обяви за смъртен от представният аз, самият той с живот дарен от това, каквото е живота?

Не може да е смърт. Невъзможно? Размисли! Не казвай бързо: "Не!" Как може от представата смърт да се ражда усет за живот? Как може нещо мъртво да ражда нещо живо? Как може с усета умиране да умира това, каквото ражда усета живот? Как може живото мъртво да мре още веднъж?

Главата се върти. Мозъкът се обърка. Стана каша от мисли. Не зная какво да кажа. Загубих нишката. Уморих се. Спри! Няма нито да нито не... Остави. Гузен съм без отговор.......... Връзката е за по-късно... И като не може, (той) спи. Това е то: Не мога да не съм. Като се събуди, ще каже пак нещо, но не е Tо, каквото е.