Жива е.

На 22 години се е втурнала в живота, като че ли няма риск да го загуби.

На автостоп пътува от държава в държава, от град в град. Пътешествува все по на запад, по-близко до залеза на слънцето. Намира работа в ресторант или кръчма. Всеки иска да я задържи. Работи добре. Не се пазари за пари. Няма време за договор.

До говор не стига и с хората в парка, на улицата... Не се обвързва. По някога иска да помогне, но никой не пита за помощ. Всички са така израснали, големи хора, самó-стоящи.

Не пропуска диско. Най-често тук намира покрив над главата си. Всяка нощ е в друго легло, с друг любовник за часове. Някои от тях искат да я видят пак, да я опознаят. Без шанс. Не се оставя да я уловят. Днес тук, утре изчезнала.

Намират се хора, да ú кажат колко е лекоумна, необмислена. Така не се живее. Млада е. Трябва да се мисли за бъдещето. То трябва да се гради. Трябва да си намери един апартамент. Трябва да хвани корени. Ако иска, може. А тя кима приветливо с глава, поздравява и изчезва в безликата тълпа.

Разхожда се из търговската част на градовете. Наслаждава се на изложените красоти във витрините. Слуша уличните музиканти. Влиза в църква. Ходи и на излет. Да види планините. Да види езера, от лодка погледнати. Да види плодородието на равнините. Винаги необвързващо усмихната. В погледа ú не се чете страха. Миналото се е спряло. Бъдещето не идва.

А е за страх. Опитва се да получи лекарството, което ú се даваше без рецепта в напуснатата родина. Тук така не може. Без рецепта, няма помощ. Налага се да отиде на лекар. Той я изпраща веднага в болницата. Химиотерапията е належаща. Това е единственият начин да се забави бързащия рак на кръвта.

След няколко дена стои в студения есенен дъжд. Пак е на автостоп. Целта не я интересува. С усмивка живее преди той да надделее да я живее.