Без грешка! Представата е винаги грешна.

Писано до М.

Да. Като се отрече едното, се подтвърждава другото. Всичко в аз-съзнанието е чифтово мислене. Естествено е. Падам, ставам, падам, ставам и медитацията не спира. Питам се: Ще надмина ли това, което не се надминава, мене самата?

Това, което е Любовта, не се случва. Това, което безсилно и неоправдано наричам Любов, е без начало, без край - нещо абсолютно. Тя не се случва. Без усета за аз няма деление на това, което е Любовта. На кого да се случи това, което съм - Любовта. Тя е.

За случване трябва аз, с него има време. С времето е и пространството и усетът, да се случва нещо или да не се случва нещо. Има чувството любов или чуството без любов.

Условието да почувствувам любов или не: трябва едно чувствително аз. Но то не е условие да е, каквото е. С чувството любов или не любов е непрекъснато това, което е Любовта. Тя не може да не е.

Чувството любов може да се случи или да не случи. Чувството може да е или да не е. Само като заспя дълбоко, сетивното аз не е. Но това, което е Любовта не спира, не тръгва, не става по-голяма или не става по-малка в зависимост от това, дали обичам или не.

Дори този индивидуален психологически аз е обичаното, но не този, който обича. Любовникът или Любовта или каквото и да е то, е абсолютно, защото неделимо. Да обичам или да не обичам не е мое лично постижение. Аз съм Любовта, за да може через притупкащия във време аз да се почувствува любов или омраза. Със смъртния аз или без него, съм това, което е. Чувството за любов се случва или не се случва, но Любовта е. Тя няма условната нужда да постига или да не постига нещо, за да е.

Усетът за любов или омраза като че ли идва, като че ли си отида. По природа този усет е също абсолютен и неразличен от това, което наричам Любов. В действителност без второ, няма първо. Любов е. Какво друго? Това, което съм, не мога да усетя, защото съм то самото, абсолютно. Не мога да го нарека, не мога да го опиша. По природа съм то.

Този, който се мисли за любовника или за каквото и да е то, е само чувството за любов или нещо друго, минаващ и отминаващ като чувство или като усет или като... субектът(с малко с) е само обект. Субектът (с голямо с) е абсолютен. Дори не може да се каже, че той е един единствен Субетк. За второ, трябва първо. Първото е и второто като свое отражение. Нито първо, нито второ, ....... Субект или това, което в същност не се нарича. За Любовта или Субектът не е нужно първо или второ или каквото и да е то, за да е. Ясно ми е, че никога няма да се надмина, за да видя как изглеждам. Възможно ми е само субективното чувство за любов, омраза или каквото и да е чувство, идея, мисъл, усет и ...

Като се идентифицирам с чувствения аз, мисля разбира се, че съм родена, че ще мра. Естествено, че не съм жива, щом се смятам с начало и с край. Така наречиният жив, е мъртъв преди да умре. Мъртъв. Да се "види", че с раждането не идва това, което е Животът, да се "види", че с умирането не си отива това, което е Животът, да се "види", че чувството пре-живяване на живот е благодарение само и единствено на това, което е Животът, не стигат научни титли и натрупано знание. Не стига да съм летяла до Марс. Не стига да съм Айнстейн.

Не стига да съм един от малкото "просветени". Живот е, без условия или с условия. Никоя усетна придобивка в чифтовия свят може да ме доведе или да ме отведе от това, което съм - Живота. Така че и така наречените непросветени, са просветени. Така че и така наречените просветени, са непросветени. Е. Не е нужно условно просветяване, за да съм каквото не мога да не съм. И просветлението не съществува, защото съществува в дуалното разбиране. Всяка прашинка в космоса по природа е това, което Е.

Мога само "да видя", че не започвам като се започва с името на момиче или момче, че не свършвам като то напусне и усета за умиране. Усетът за живот не съм. Животът съм като такъв. Животът е нито представата за това, което наричам Живот, нито усетът живот. Животът не се ражда, не умира.

Така е фокусирането на камерата Silence. Невъзвратимо е тази ми представа за това, което Е пред всяка представа на представата. И това усетно виждане през камерата Silence "ще се разтура" с нея, но това, което не мога да не съм, Е.

Пишеш: "После забелязах че е като част от мене, от съзнанието ми. някаква съвършенно чиста част която инстинктивно съм знаел че е тук."

Учителят, ученикът, част от мене, от съзнанието МИ, съвършенна чиста част, съм знаел, тук - думи, които не си ти. Думи, защото си. Казаното не си ти. Говорещият си, Абсолютният си, за да чувствуваш - ти, аз-съзнанието - от тебе описаното по-горе. Усетният аз няма съзнание. Съзнанието "има" човека, ако въобще. (Незабравям, че може да се медитира само като представа, пред която не може да се знае какво е това, което е, което съм.)

Съзнанието е, което като нещо медитира, питайки се какво може да е това съзнанието. Като личност ти нямаш съзнание, защото си съзнанието. Ако въобще, съзнанието е това, което "се преражда", не ти като личност, която не си. За това, което не може да не е, няма прераждане. По природа ти не можеш да се преродиш. В преставата може всичко, но това, което е, не е представа, не е идващо и заминаващо, не се ражда, не умира. Как да се преражда това, което е Живота? Той е. С вярата прераждане, с вярата непрераждане, това, което е, Е.

Твърдоглав и контра е чувството на аз, M. Този аз дори в представата ти да го премахнеш, не става. Това е то. Аз, M.., с твърдоглавие или без него, не мога нито да спра колелото, нита да слезна от него. Единственото нещо е да "видиш", че това, което си в същност, е Животът, а не чувството "животът ме обича". Ако би било така, има едно чувство живот, което е способно да обича, има един мъж с това и това име, който очаква живота да го обича - ТОЙ, който е Живота, чака Животът да го обича. Това е! Този аз, който се самонарича човек и твърдоглаво е уверен, че е извън това, което е самият той, Живота, е единственият глупак в цялата Вселена. За щаствие и това е само една представа, коята не става пред това, което Е.

За щастие си Живота, за да можеш, "облечен като M." да преживяваш усетни благоденствия и неблагоденствия, които нито на това, което си, носят нещо или нищо, нито на тебе във времето допринасят нещо или нищо. Обичай като обичаш. Мрази като мразиш. Не може да измениш нещо или нищо но това, което Е, което си. М. не върти колелото. Това, което е М. също не върти колелото. Е. И нищо друго. С всеки въпрос се катапултирам в представата ми кой съм аз. Успех няма. Неуспех също няма.

Това, което може, нито прави, нито неправи. Това, което не може, също нито прави, нито неправи. Едното не е различно от другото. Няма нито едно, нито друго. Не е дори равновесие. За равновесие трябват две неща, които не са равни, но могат да станат равни, които са равни, защото са били неравни.

Пак с много удоволствие изляти думи, за нещо, което Е без да се одума или предума. Това за мене е благодат. Да зная абсолютно какво съм, без да го усетя като формата човек. Няма край, защото без начало. Няма външен свят, няма вътрешен свят. Това, което е, не се разпарва, не се зашива. Всичко е абсолютно в ред. Иначе как усетът за ред и неред?