За да си отивам, трябва да съм дошла.

Това е то. Влюбен(а) съм в себе си. В кой друг? Дали прашинка или космос, все съм аз - съзнание във всяка форма, търсейки това, което е съзнанието. Тичам след мене. Искам да се изпреваря, вярвайки че бих могла да се видя на какво приличам. Никога няма да успея, но не спирам. Ако не като S. то пък се опитвам като А. и Ф. и ...

Усетът, че съм роден(а), че живея, че умирам, е естествен, но усетът не съм. Това съм, което прави усетния аз възможен. Не започвам с усета роден(а), не свършвам с усета умирам. Налична съм без лик и име макар че едно аз с лице се именува.

От къде да съм дошла като не съм дошла? Как да си отивам? Къде да заминавам? Съм съм без условия и доказателства. Съм съм без въпрос.

От тук до тук няма път. От сега до сега време не се мери. А тази "Аз съм еди коя си", дето мери във време пътя си без изход, няма да излезе, защото няма влезнала в тази глуха улица наречена 'живот'.