Привидната разлика между 'Имам истината' и 'Аз съм истината'

Не мога да кажа, че всеки има своята истина.
Има чувство за истина в неизчерпващи се нюанси.
Истината не се познава или знае от някого.
Това, което е истината, не се покрива от чувството за истината. Истината не се прави, не се притежава, не се разваля от него.
Преди две хиляди години е казано: аз нямам истината. Аз съм истината.
Това, което е, не се притежава нито от себе си нито от някой, за да е.

За личното аз това е труд(но) за разбиране. Казва се: Аз искам истината. Аз познавам истината. Аз имам истината. Това е моята истина. Тя е по-добра от твоята. Искаш ли да ти кажа истината? Защо те е страх от истината? Ще ти кажа най-сетне истината в очите...

Така убедена обеднявам все повече и повече от обстоятелството, че аз съм еди кой си и че отделно извън мене е истината - нещо, което мога да добия, да извоювам, притежавам, защитавам, пазя и губя като моя собственост. Не съ-знавам, че без това, което съм по природа няма усетната представа за отдел(ен) аз с неговия понятен свят за Вселена, за истина, за каквото и да е то.

Единственото криво разбиране е, че аз искам да притежавам не само мене самата, но и Вселената, и истината и всичко каквото бих могла с об-върз да владея. Въпреки усетът за притежание, аз не съм притежанието "сетивен притежател", а притежателя като такъв.

С чувството "имам истината" или "нямам истината" не ми се отнема това, което съм - истината. Истината няма време, няма представа за истина. Само с едно възклицание, темата 'истина' или 'неистина' се изчерпва и не идва повече на дневен ред. Значението на понятието истина, неистина или лъжа, се губи. Дали им се обръща внимание или не, не е условие да съм истината. Напрежението да се боря за истината, да имам истината, да е моята истина, да съм в истината, отпада. Каквото съм, е истината, а не чувството за истина.

По същество чувстото за истина е това, което е истината. Разликата по между им е само привидна, условна. Каквото не е второ, не е първо.