Пленен(а) в бляна ми за просветление

В плен съм! Бляна ми за просветление не напускам. Станах му затворничка. Доброволно. Искам да се осъществи просветлението ми. Така копнея за свободата му, че се хвърлих аз самата под неговото иго.

Заложих цялата ми вяра, че то ще е и за мене. Такива прекрасни неща съм чувала по него. Всички знаят нещо, но никой не казва какво точно е то. Приблизителни описания.

Препоръки да се отиде при този или този гуру. Той знае лек за такива рани. Отдаде ми се възможност да стигна до майстори. Всеки ми казва като един начинаещ: "Не зная какво е просветлението. Може би това. Може би онова. Не препоръчвам методи за търсене. Не давам обещания за успех."

Останах в къщи, заровена от книги. Ако не казват в очите, може би бейовете да кажат нещо между редовете. Надеждата ми шушне: "Продължавай. Не се предавай. И за тебе ще се намери ръкавица." Ама пръстите ми са вече студени. Нито огледалце просветва, нито знак от дим за разпознаване от съседния хълм. Къде да вървя? Кого още да питам? Какво да опитам? Просветлението искам. "Остани при себе си и гледай! Не си ли си достатъчно сама учител? Може да ти просветлее ей така."

Умората тежи. Разумът не иска повече съвети, празни обещания, обръщане на гръб, премълчавания. Дали го има това просветление? Никой не казва, че го има. "Излизай от този затвор! Бягай от това иго!"

Спомних си едно съзерцание в тишината на мрака. Планината мълчи. Не си казва: "Аз съм планина." В моите очи - планина. В нейните очи? Не казва. Би трябвало ли да каже? На кого?

Аааааааааа.... Не се сравнявай с камъните и скалите! Защо не? Аз съм нещо понеже съм какво? Гранитът е нищо понеже е какво? Различни форми на съзнание. Няма аз и то. Защо твърдя: "Повече съм от скала." Понеже говоря и мисля да действувам самостоятелно, а тя не? Съзнание е тук като човек, там като хълм. Съзнанието не се различава като баир като птица, и е в мир.

Не! Аз съм самоубедена, че съм присвоила съзнанието. То е при своите. И своите съм му аз. Обявила съм го за мое. Каквото е мое ме различава от света. Страдам дори в радостта ми, но и страданието е мое. Богатствата ми не пускам на свобода. В кошара ги държа.

Виж! Поспри! Планината, за да е това, каквото е Съзнание, не е напуснала това, каквото е тя - Съзнание. Не я пари, не я втрещява, ако се разруши. Никога градено, съзнание не се руши. Без да го знае или не знае, планината го знае. Абсолютно!

"Не! Не! Не искам да съм това, каквото съм - Съзнание. Искам да го притежавам. Да е мое. Нямам тяжъст. То да ми даде нужната тяжъст. Аз искам да съм нещо друго, по-специално от Специалното. Съзнание съм. Но да се притежавам? Виж..., това е специално. Тежък мéтал да съм още. Безумно е, но искам да съм този допълнителен суджук!!!

Ах! Как ми е топло около сърцето като се изграждам и развивам! Вея се с лека стъпка в танца на шамана. Забравям небе и ад в дълбоката ми меди. По въглени вървя в транс зашеметена. Хора, чуйте! Развивам се!

Развивам се? На къде? Само аз си зная, че не зная в същност на къде, но не задавай такива неудобни въпроси. Засрамвам се.

Ах! Как ми настръхват косите като се руша. Никой не се сеща за онази с майтапите. На никой не липсам по купоните. Дори името ми са забравили. Пък и годините не ме искат по збирки до трети петли.
Искам да се саморазвивам, да се осъществявам отвъд съзнанието. Искам да просветлея отвъд съзнанието. Като че ли има едно ‘отвъд съзнанието‘, отвъд абсолютното. Като че ли имам едно самознание, което ми казва, че нямам съзнание и настоявам то да е в моята ръка. Да ме води, мене загубената. Да го водя, него загубеното.

Прозори! Отвори прозореца! Чист въздух приветствай! До кога по отъпканите пътеки на заблудите?

Не притежавам съзнание. Не съм му стопанката. Съзнанието съм - онова същото при планината. Но съзнание за добавяне нямам. Съзнание при съзнание не се притурва.

Съзнание не затваря съзнание.
Съзнание не освобождава съзнание.
Съзнание не пречи на съзнание.

Съзнанието не натиска съзнанието във водата и същевременно съзнанието тегли съзнанието за косата. Но като мисля, че е мое, искам да го давя или да го спасявам според дневните ми настроения. Каквото е мое - е власт над него.

Като се виждам да съм повече от съзнание, аз съм тази, която го държи затворник. Аз съм тази, която го освобождава. Какви луди представи?!?!

Така не върви! Ежедневието го показва. Обяснимо е, защо с такова незнание искам да се просветля, да се освободя от мене самата.

Просветлението няма да дойде. При него не мога да отидя. С пари не мога да го откупя. Няма човек, който да го продава!!! Просветлението ми - една от безбройните фантазии да се отърва от мене самата. От мене самата! Никой не знае как става това факирство, но го искам!!!

Съзнание не идва при съзнание. Съзнание не отива при съзнание. Съзнание не се отървава от съзнание. Стига ми, че съм това, каквото е Съзнание, онова същото при скалите, при едноклетките, при мулците също.

Аз мулец? Аз скала? Като съм нещо от значение, трудно е да приглътна да съм по същност такива нищожества като хлебарки и пънове. И какво зная? Зная, че не зная да зная. Много зная, но същественото изпускам да зная! Като съм То как да го зная?

Всичкото съм без да имам Всичкото. Нищото съм без да нямам Нищото. Съзнанието не притежава това, каквото е Съзнание. Не и ли това просветление? Не! Спри!Просветление е празна представа за нещо, което не може да се изрече. Просветление - миниатюрна, слаба, блуждаеща светлинка пред носа на аз-съмността.

На това, каквото е Съзнание не трябва просветление, за да е то Съзнание. Не мога да се просветля, защото съм това каквото е Просветлението. Не мога да се намеря, защото съм това, каквото е Съзнанието.

В действителност не мога да се хвана в капана за мишки, защото съм това, каквото е Човекът. В представата ми за човек пада вратата на капана зад мене, но това, каквото съм - Човек, не се лови, не се пуска.

Не съм това, което смятам да съм - човек. И като държа да съм това, което смятам да съм, не мога да зная, че съм това, каквото съм - Съзнание через формата комар, жаба, облак, капка, огън.............. Ако бих знаела какво съм, не бих била тази непрекъсната медитация. Не би било каквото е.

Облегни се с лице към залеза на аз-съмността. Слушай разказа на вечния заточник на нещастията си. Слушай авантюрите на вечния пътешественик. Наслаждавай им се. Приключенията им няма да имат край. Като не си започнал, как да свършиш?
Абсолютно Чудо е!