И да ти е сладка ракийката.

Тя ми харесва. Тяло с дълги, финни кости. Светлината прозира през тях. Виждат се като на ренген. Светлинен ренген. Можеш ли да си го преставиш? Виждал(а) ли си мида на ушенце как прозира на светлината? Като прозрачна е. Не е от месо и кръв. Виждат се почти клетките ú. Ай. Впуснах се в подробности или се отвлякох от представи и картини, изплували от светлината, плувнали в светлина.

Та по-нататък. Тя ми харесва. Тяло с дълги, финни кости. Дълги, прави крака, свършват до под заоблената ú брадичка. Те не виждат много път. Предпочита да ги държи на високо. Толкова млада, но кръвообращението я задължава. Бих препоръчала път, но не са мои тези крака. Как ли ще изглеждат един ден?

Дълги, прави и стройни крака до под брадичката ú. Това е израз на привлекателност. Дълъг път за пръстите. На горе, на горе и един път гъделичкат брадичката.

Представи си ако би било действително така. Не би имало тяло между брадата и крака. Не би имало ръце за прегръщане. Не би имало гръб за галене. Не би имало сърце за милуване. Не би имало нещо повече под пъпа ú. Дали би била и тогава привлекателна?

Само крака, тъкани от съзнание. Тя, тъкана от съзнание, без размери, без посоки, без вътре и вън, без количество, без понятия за красота? Съзнание, обличащо светлина, формящо дълги, прави и стройни крака?

- Като се разбирам като тяло, виждам плътта. Блестя като звезда. С горене изгарям. Но плътта ли съм? Прилъстяваща е. Често отблъскваща. И с поддържане се разваля. Няма винаги части за нея. Подновяване, до време. Виждам го и боли. Нима съм тази грознееща красота? Да разсъждавам така не е прието.

- Като се разбирам като светлина, все още има един, който приблизително може да ме опише. Чувства ме като светлина и казва нещо по мене. Но да скочи с мене в леглото, не става дори и да иска. Нито го отблъсквам нито го лъскам. Тяло при тяло лежи, но светлина при светлина? Описва ли светлината светлина? Мога ли като светлина да привличам светлина или не? Сторвам го, но прието само формално. Трябва да са тела, тъкани от светлина. Дали съм плът от светлина? Дали съм плът, дали съм светлина, тъкани от съзнание? А съзнанието, тъкана от какво?

- Като се разбирам като съзнание, разбърквам пак какво? Тъкач на плътни тела? Съзнание, тъчащо тела? Едното платно се износва, друго се почва. Тъкачът не спира. Разумът мисли да може да ми опише тъкача на форми. Но и той е тъкан. Може ли тъканото да опише тъкача? Представата за тъкача е тъкана от какво? Върви ли?

Съзнанието не казва нищо. С теории не се занимава. То тъче и тъче. Днес празнуваме едно прераждане на тъкача. Тъканото е момче. В същия момент пък пощаджията ни донесе вест: Покана за погребение на тъкано. Какво съм? Тъкачът или тъканото? Съзнание без край или съмност с край?

Бих искала да избирам. Дали тяло с дълги крака? Дали неотрална светлина? Дали този тъкач-съзнание? Тяло и светлина се тъкат от него? Май съзнанието е повече от другите? Не схващам какво е то, но ми се струва някакси да е и по-дълго, по-издръжливо. Като че ли не се съсипва. Не прозира като светлина. Не си ходи, защото не идва. То е винаги присъствено. Не се стопанисва.

Без стопанин? Това е риба за мен! Дръж, въдице, да държиме!Ще го хвана. Искам да е винаги с мен. Мое да е! Мое! С разширени ноздри от алчност си мисля: "Един път в аквариума бутнато и от мен ловко опитомено, рано или късно ще изплюе камъчето. Ще ми каже какво е то това схванато съзнание. Него искам."

Кажи: "Съзнание съм." Не! Спри! Не казвай: "Искам съзнанието." С взимане не можеш да го вземеш и зазимиш като резерва за ледните дни. Как искаш да се вземеш под мишница като буркан с туршия и да ходиш при съседите да пиеш една ракия ? Не върви.

Съзнанието си ти. Само кажи: "Съзнанието съм." Това стига. Не! И това е много. Имаш се без да се имаш, защото си ти. "Ама като е мое, мога да го изследвам под микроскоп, да го направя моя двойник. Ще ме следва където съм аз. Ако е мое, мога да го тренирам като куче. Ще ме пази в случай на случая от мене самата. Ако е мое, мога да го уча да ме замества когато спя. Така няма да пропускам нещо и през нощта."

"О о о о! На червено си. Стоп! Присичане на имота Съзнание със съзнание не е за тебе. Каквото си, не можеш да имаш. Съзнанието си, но имот на съзнание нямаш. Не можеш да се копаеш ти самото. Съзнанието си, но пътя си не можеш да пресечеш ти самото. Нямаш път нито към тебе нито от тебе. Съзнанието си, но друго съзнание няма нито за другаруване нито за ракия с мезенце."

Май лошо избрах. Без другар за ракия? Нито жена да ми огрява къща и легло? Не. Връщам се. Искам нов избор. "Прави го. Няма кой да те спре. В необятността на безсъмността ти, гледай дали би намерил някоя съмност, ‘едно аз‘. Къде да ходиш да избираш? Какво? Кой? Началото ти не е почнало. Края ти се не вижда. Само ти си - съзнание за тъчене на светлина и тела. Понеже си, си представяш да се раждаш като светлина, звук, пространство, тела и Вселени."

"ВселенА." Да, разуме. За тебе е Вселена, но кой може да каже дали е една или повече? Кой може да каже, че това, което наричаш ‘вселена‘ е това, каквото е Вселената? Можеш да кажеш, че Вселената е ‘все елена‘, ‘все светлина‘. До тука знаеш. Да гръцки е. Но пред все светлината си и ти самия това, каквото е все светлина. Там езикът е мълчание, бърборко. Там няма някой да те иска. Не се безпокой. Като представа и ти няма да изчезнеш, понеже и ти си тишината, която безспорно неспирно шепти. Раздяла няма. Събиране няма. И изход няма.

"Аз мислех, че съм съзнанието, което сее светлина, пълна с хора, после пък ги вършее... Сега ме наричаш тишина в шепот. На какво да вярвам?" Разбира се на цървулите ти. Това е най-добре.

Съгласен съм. Но още един мъничък въпрос. Не съм нахален. Искам само да разбера. Какво е това да няма изход? Страх ме хваща. Чувствувам се като в края на задънена улица. Повече в стената не мога да се завирам. Забравил съм си котките за изкачване на този зид. Иначе бих направил една тренировка за следващото изкачване на Мон Еверест. Във всяка експедиция съм участник. Аз сполучвам да слизам, но други остават да лежат в леда дали светлина или не. Така че, поне да зная: Защо без изход като всеки път има изход за мене?

За това, каквото си, няма изход, остроумко. Можеш да си се приставяш да слизаш и да се изкачваш, да се гмуркаш и да изплуваш, да мълчиш и шептиш, да отравяш и закопаваш, да идваш и да си отиваш, да имаш и да нямаш, да светиш и да не светиш, да влизаш и да излизаш, да си и да не си, все си е представата ти от това, каквото ти би могъл да си.

Бълваш без спиране представи по твой адрес без адресиран плик. Играеш подателя. Виждаш се да играеш и получателя. Изпращаш писма. Получаваш изпратените писма. Подател и получател си. Представите ти са адресирани до един фиктивен получател, който в същност си ти, фиктивният подател.

По същност получателят не е различен от подателя. Ти си нито подател нито получател, но няма кой да каже какво е това ‘нито нито‘. Няма изход за това, каквото си. Не можеш да излезнеш от тебе самия. И никога не си влизал в тебе самия. Това, каквото си, е безизходност. За това е възможно като усетна представа да влизаш и излизаш във време и пространство разум, светлина, господ, човек....

Представа, представа, представа. От това не боли глава, защото главите и те са представа. С тях незалязваш, защото не си и изгрял.

"Да вярвам ли все още на цървулите ми?" Да. Продължавай да вярваш. И аз с тебе вярвам. Не пречи. Нищо не се случва. Нищо не изменя нещо на това, каквото е. И да ти е сладка ракийката.